ОТКЪС

Навръх  Великден,  3  април  1860  г., цариградските  българи  проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят в новия български  календар,  ден,  който  трябва  да  се  празнува  всяка  година.  Националният  календар  на  българите  по  това  време  е  почти  бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им летоброене. Но дойдоха други събития, личности, постепенно българският календар се запълни с много червени точки и ние вече почти забравихме този празник...

Едва ли денят за акцията е бил избран случайно. В този момент на своите борби българите в турската столица се чувствали  самотни  и изоставени от  всички: намирали се в най-остър конфликт с католическите попълзновения на Изток; трябвало да лавират между всички велики сили; да се борят с могъщата патриаршия, наследник на византийското минало; предпазливо да заобикалят Високата порта; да надхитряват всички. Празникът  Възкресение Христово бил подходящ от всяка гледна точка за техния смисъл.

На  него  в  малката  българска  църква  на  Фенер  се  стичало  огромно  множество,  големият  двор  почернявал  от хора, които искали да присъстват на тържествената служба, вече втора година ръководена от българския епископ Иларион Макариополски на църковнославянски език. Станалото в такъв ден нарушение на върховните църковни канони трябвало да привлече вниманието на всички фактори в имперската столица – на руските църковни кръгове и дипломати, на западните представители, а за Високата порта трябвало да прозвучи в политическа гама, като намекне  за  силата и множеството  на  събралите  се.  

Организаторите  се  надявали  болезнено да уязвят и засегнат стоящата редом патриаршия и поради това, че тъкмо на Великден, най-големия християнски празник, българите се бунтуват против цялата система на Източната църква.

Във  вековната  вражда  между  Източната  и Западната църква се беше  очертало  едно  немаловажно  различие.По-точно, различието  на техния  поглед  за  света  и  живота  имаше  един  немаловажен  израз.  Най-големият  празник  за  католическата  църква постепенно стана Рождество Христово, Коледа, и това символизира  католическия  поглед  за  света  като  непрекъснато раждане и обновление, като безкрайно начало на вечен живот на  земята.  Този  акцент  върху  раждането  символизира  цялата  тежест, която западното християнство дава на „отсамния“ свят  за сметка на „отвъдния“.

С течение на вековете като най-голям празник за източното православие стана Възкресение Христово, което символизира по-голямата  връзка  на  тази  черква  с  източния  мистицизъм,  с  мистерията  на  смъртта,  неговата  по-голяма  „отвлеченост“  и  откъснатост  от  земните  дела.  За  разлика  от  западното  християнство,  на  Изток  акцентът  пада  върху  кръстния  път  и  възможността  не просто за  обновление, а  за  възраждане,  за  ново възкресение.

В решението на българите да проведат своята акция навръх Великден, след като знаем, че е взето в един от най-острите моменти на борбата с католическата пропаганда, навярно е играло ролята и желанието да се подчертае кардиналната разлика. Едновременно  с  това  най-големият  православен  празник в  цъфтящата  буйна  пролет на Цариград  е  давал  необходимия декор и фон  за началото  на  новото  българско  летоброене, за  „възкресението“ на всичките ни национални стремежи, за възраждане силата и значението на българския народ.