ТОМАС ХАРДИ е английски романист, новелист и поет, роден на  2 юни 1840 г. Израства в малко изолирано селце в работническо семейство. По онова време началното образование не било задължително и много деца оставали неграмотни. Майката на Томас обаче смятала, че той заслужава образование и на деветгодишна възраст го изпраща в църковно училище. След завършването му малкият Харди заминава за Лондон, където учи пет години за архитект, като паралелно самостоятелно изучава старогръцки и латински. Завършва и се връща в Дорсетшир, където прави първите си литературни опити. Голяма част от живота му преминава в пътувания между родния Дорсетшир и Лондон. От 1874 г. започва да пише разкази, като за основа на сюжетите им взима истории от родния си край. Романите му „Тес от рода Д'Ърбървил“ и „Невзрачният Джуд“ шокират викторианското общество и са отхвърлени от критиката. Вследствие на тази негативна реакция Харди спира да пише романи и до края на живота си се отдава на поезията. Томас Харди оставя богато и разностранно творчество ‒ той е автор на 14 романа, 4 сборника с разкази, 8 стихосбирки, както и на повече от 50 разказа. Като сюжети разказите са близки до романите на писателя и дават ясна представа за неговите разбирания и поглед към света. Английският класик поетизира селския бит, неговите разнообразие и непреходна виталност, както и богатата душевност на селските жители. За творчеството на писателя е характерен балансът между природното и социалното, конкретното и общочовешкото. Макар действието на разказите да се развива в родния край на автора, те са универсални, защото както пише самият Харди, Уесекс е територия, където „местните чувства... пулсират със същата сила, както и в дворците на Европа”, а „онова, което привидно е местно, в действителност е общочовешко”. Типичен за разказите на Харди е контрастът  ̶ контрастът между града и селото, между различните типове хора и дори контрастът в характера на самите герои. Много от темите и героите в произведенията на Харди разчупват закостенелите представи на викторианското общество и възприетите тогава норми за благоприличие. Същевременно той е силно повлиян от народния епос, баладите и фолклора. Тези характеристики допринасят за богатството и разностранността на неговото творчество.
Харди е автор на четири сборника с разкази: „Уесекски истории“ (1888), „Група благородни дами“ (1891), „Малки житейски истории“ (1894) и „Преобразилият се мъж“ (1913). Настоящето издание включва както „Уесекски истории“, така и три разказа от „Малки житейски парадокси“, далият името на сборника разказ от „Преобразилия се мъж“, като е добавен и разказът „Просто интермедия“, първоначално поместен в периодичния печат. Илюстрациите са дело на Петър Станимиров.
„Уесекски истории и други разкази“ е сборник, изпълнен с оставащи в съзнанието човешки истории. Дълбокият трагизъм, запомнящите се герои и интригуващите истории вълнуват дълго след прочитането на книгата.

ОТКЪС от разказа „Меланхоличният хусар от немския легион“

Ала в селото се разчула вест, донесена от един приятел на бащата на Филис, относно мистър Хъмфри Голд, нейния необикновено сдържан и търпелив годеник. Някой дочул този джентълмен да заявява в Бат, че по негова преценка ухажването му на мис Филис Гроув всъщност стигнало само до някаква си неясна уговорка. И че поради наложената дълга раздяла заради болния му баща, който изобщо не бил в състояние да се грижи за себе, господинът смятал, че е най-добре да не се дават никакви определени обещания и от двете страни. Всъщност той изобщо не бил сигурен дали нямало да се поогледа за друга.
Тази вест – макар и не съвсем достоверна, защото се основавала главно на слухове – изцяло се потвърждавала от редките, съвсем сдържани писма на господина, така че Филис въобще не се усъмнила, че слуховете отговарят на истината. И от този миг нататък се почувствала свободна да отдаде сърцето си на когото пожелае. Ала баща ѝ не мислел така и заявил, че цялата тази история била пълна измислица. Той от дете познавал рода на мистър Голд и ако можело съвсем накратко да се обобщи съпружеската нагласа във фамилията, би я изразил с думите – по-добре сдържана, но дълга любов. Хъмфри бил почтен човек, който никога не би се отнесъл лекомислено към годежа си. „Изчакай търпеливо и с времето всичко ще се уреди“, казвал ѝ той.
Отначало тези думи подтикнали Филис да допусне, че баща ѝ поддържал кореспонденция с мистър Голд, така че сърцето ѝ се свило, защото – въпреки началните си намерения – тя изпитала облекчение, като научила, че годежът ѝ е отменен. Ала по-късно разбрала, че и баща ѝ като нея не бил получавал вест от Хъмфри Голд. Освен това доктор Гроув никога не би си позволил да пише на годеника по този въпрос, за да не би с подобно писмо да урони престижа на неженения господин.
– Търсиш си повод, за да насърчаваш някои от тези чужденци да те ухажват без каквито и да е сериозни намерения – възкликвал баща ѝ, който по онова време започнал да се отнася доста грубо с нея. – Не съм сляп, макар и да мълча. Не трябва никога да излизаш извън градината без мое разрешение. Ако искаш да видиш лагера, аз самият ще те заведа там някой неделен следобед.
Филис нямала намерението да прави нещо против волята на баща си, но се усетила свободна в чувствата. Вече на потискала симпатията си към хусаря, макар че изобщо не го възприемала като свой любим в пълния смисъл на думата, както би гледала на един англичанин при подобни обстоятелства. Младият немски войник бил за нея едва ли не извънземно същество, лишено от качествата на обикновения съпруг домошар. Бил създание, появило се незнайно откъде, което щяло да отлети незнайно накъде, единствено блян в сладостен сън и нищо повече.
Сега вече се срещали непрекъснато, главно привечер, в краткия промеждутък между залеза и последния сигнал на тръбата за прибиране в палатките. Вероятно държанието ѝ вече станало по-непринудено. Във всеки случай неговото също се променило. С всеки изминал ден той проявявал все по-голяма нежност, а когато се разделяли след кратките си разговори, тя протягала ръка от върха на зида, за да може той да я стисне. Една вечер той толкова дълго се задържал, че тя възкликнала:
– Зидът е бял и някой в полето може да съзре силуета ти.
Същата вечер той така се забавил, че извънредно трудно успял да измине бежешком разстоянието до лагера и да стигне навреме. На следния ден, когато я очаквал, тя не се появила на определеното място в уречения час. Разочарованието му било невероятно силно. Застанал неподвижно там, втренчен в зида, също като изпаднал в транс човек. Тръбите проехтели неведнъж, но той не помръдвал от мястото си.
А тя се забавила поради някаква случайно възникнала причина. Когато се появила на уговореното място, била много разтревожена заради напредналото време, защото също чула тръбния зов за завръщане в лагера, както и сигнала за вечерна проверка. Помолила го незабавно да си тръгне.
– Не – тъжно ѝ отговорил той. – Няма да си тръгна точно сега... в мига, когато ти се появи... цял ден съм копнял да те видя час по-скоро.
– Но може да те накажат за закъснението, нали?
– Все ми е едно. Щях да се махна от този свят, ако не съществуваха две скъпи за мене същества – любимата ми тук и майка ми в Заарбрюк. Мразя армията. Много повече ценя дори една минутка от твоето присъствие, отколкото всички възможни повишения.
И така, той продължил да разговаря с нея, като ѝ разказал интересни подробности за родното си място и случки от детството си, докато тя не започнала да примира от страх заради безразсъдното му закъснение. Хусарят се завърнал в лагера само защото тя му казала „лека нощ“ и слязла от зида.
На следния ден девойката видяла, че той вече нямал никакви красиви нашивки на ръкава си. Понижен бил до нивото на редник заради закъснението си предната нощ. А Филис, измъчвана от мисълта, че тя била причината за унизителното наказание, изпаднала в дълбока скръб. Сега той на свой ред започнал да я утешава.
– Не тъжи, meine Liebliche – нежно заговорил младежът. – Измислил съм как да реша проблемите. Но първо трябва да те попитам дали ако си върна нашивките, баща ти би позволил да се омъжиш за сержант от хусарския полк на Йорк?
Тя мигновено се изчервила. До този момент не била мислила за подобно решително обвързване с такъв нереален човек като него. Не ѝ трябвало дълго да размишлява.
– Баща ми със сигурност не би... не би ми разрешил – непоколебимо отвърнала тя.. – Това е немислимо! Скъпи приятелю, моля те да ме забравиш. Опасявам се, че провалям живота и кариерата ти.
– Ни най-малко! – възкликнал той. – Заради тебе бих могъл дотолкова да приема страната ти, че да остана да живея в нея. Ако тук беше скъпото ми отечество редом с възрастната ми майка и тебе, щях да съм най-щастливият човек на земята и да направя всичко по силите си, за да се издигна като военен. Но обстоятелствата са съвсем други. Чуй ме какво ще ти кажа. Имам план как да дойдеш с мене в родната ми страна, за да станеш там моя съпруга и да заживеем заедно с майка ми. Както знаеш, аз не съм от Хановер, макар че постъпих в армията като такъв. Моята страна е край Заар и тя не воюва с Франция, така че ако се добера веднъж до нея, ще съм свободен.
– Но как да стигнем дотам? – попитала тя. Филис била по-скоро изненадана, отколкото стресната от предложението. Животът ѝ в бащиния дом ставал все по-труден и мъчителен. Чувствата на баща ѝ към нея сякаш били напълно изстинали. Тя не се чувствала част от селската общност, както другите жизнерадостни девойки наоколо. Освен това с пламенния си копнеж по страната, майка си и дома им Матхойс Тина събудил у нея силен интерес към тях.
– А как да стигнем? – повторила тя, след като той не ѝ отговорил нищо. – Ще можеш ли да заплатиш уволнението си от военна служба?
– О, не – казал той. – В днешно време това е невъзможно. Ами аз пристигнах тук против волята си. Защо тогава да не избягам? Сега е моментът, защото в най-скоро време лагерът ще се вдигне и аз може повече да не те видя. Ето моят план. В някоя предварително уговорена тиха нощ през следващата седмица ще те помоля да ме пресрещнеш на главния път на две мили разстояние оттук. Няма да има нищо непочтено в цялата работа, от което да се срамуваш. Ти няма да избягаш единствено с мене, защото ще доведа със себе си и най-предания си млад приятел Кристоф от Елзас, който наскоро пристигна в полка и се съгласи да помогне в планираното бягство. Ние ще пристигнем от другото пристанище, където ще огледаме лодките и ще намерим най-подходящата за случая. Кристоф вече се е снабдил с карта на Ламанша, така че ще отидем до пристанището късно вечерта, ще прережем въжето на котвата и ще отплаваме надалече, без някой да ни съзре. А на следващата сутрин ще се озовем на френския бряг, близо до Шербург. Останалото е лесно, защото съм спестил пари за пътуването ни по суша и за цивилни дрехи. Ще пиша на майка си, за да ни пресрещне по пътя.
Той уточнил някои подробности в отговор на въпросите ѝ, така че у Филис се разсеяли всякакви съмнения относно възможността да се осъществи замисленото. Ала тя почти изтръпнала от дързостта на плана. И е твърде съмнително дали наистина щяла да се впусне в безумното приключение, ако още с влизането си вкъщи баща ѝ не я подбрал по най-важния въпрос.
– Какво знаеш за хусарите от Йорк? – попитал той.
– Все още са в лагера. Но доколкото знам, скоро щели да си тръгнат.
– Безсмислени са опитите ти да прикриеш постъпките си в тази насока. Ти отдавна се срещаш с един от тях. Видели са те да се разхождаш с него... с такива чуждоземни варвари, дето, кажи-речи, са досущ като французите. Реших... не казвай нищо преди да съм свършил, моля те... реших да не те оставям повече тук, докато те не си тръгнат. Ще те изпратя при леля ти.
Безсмислено било да го уверява, че никога не се е разхождала с войник или с какъвто и да е мъж, освен с него. Възраженията ѝ също били неубедителни, защото, макар твърденията му да не отговаряли на фактите в прекия смисъл на думата, той донякъде налучквал истината.
Къщата на бащината му сестра била истински затвор за Филис. Малко време преди това девойката изпитала целия ужас в този дом. А когато баща ѝ я отпратил да събере необходимите си вещи за пътуването, сърцето ѝ се вкаменило. Години по-късно тя никога не се опита да оправдае поведението си през онази бурна седмица. Ала в оная вечер след самотните си размишления решила да предприеме бягството, замислено от любимия ѝ човек и приятеля му, и да отлети към страната, която в представите ѝ блестяла с прелестни багри, както я описвал младежът. По-късно Филис често повтаряше, че успяла да преодолее колебанията си най-вече заради безспорната чистота и пълната откритост в предложението и намеренията на хусаря. Той се отнасял към нея с такава искрена почтителност, каквато дотогава никой не бил проявявал. И дълбокото доверие, което изпитвала към него, я тласнало да предприеме това опасно пътуване.

Томас Харди, „Уесекски истории и други разкази“, изд. "Изток-Запад", 2015