"ГЕНИИ И ЕКСПЕРТИ"
Година преди превземането на Бастилията Томас Джеферсън писал: „Възможно е само за две - три години Франция да получи конституция, която да й гарантира такива свободи, за които да не пролее и капка кръв!”. Цитатът е от „Думата на експертите” на Кристофър Сърф и Виктор Новаски, издадена от “Фрасинели”, Милано. Това е една оригинално замислена антология на грешните прогнози от последните две столетия. В нея за Балзак можем да прочетем следната оценка на Йожен Пуату от 1856 година: „В романите на Балзак няма нито действие, нито истински характери, а само скучни и скалъпени истории и нереални лица. Балзак не е никакъв писател!”.
За Шарл Бодлер Емил Зола казва през 1867 година: „След сто години „Цветята на злото” просто ще бъдат забравени”. Ето и едно предсказание за Гюстав Флобер: „Господин Флобер, авторът на “Мадам Бовари”, изобщо не е писател, а човек, който се опитва да пише, но без успех, защото е лишен от талант”... И това е оценка, поместена в най- авторитетния френски вестник от епохата, “Фигаро”(1857 г.)... След като прочита “Улис” на Джеймс Джойс, Вирджиния Улф лаконично го определя като “истински провал за автора”(1922). Докато за “Буденброкови” Едуард Енгел (1901) е доста по- пространен: “Това са два обемисти тома, в които Томас Ман ни разказва доста скучни, бих казал, направо незначителни истории за безкрайно незначителни хора в едно незначително време – и всичко това в един незначителен стил”. Много интересна е и оценката на „Сатърди Куотърли ривю” за романа “Моби Дик”: „Това е много тъжна, неинтересна история, при това доста дълга и направо скучна. Бихме добавили още, че е глупава и смешна...” (1851). Интересно е било и мнението на Бен Джонсън за неговия велик съвременник Уилям Шекспир: „Този писател е забележителен с навика си да не зачерква нито един ред от онова, което е „сътворил”... (1640). Лондонското списание “Критик” оценява Уолт Уитмън доста деликатно: “Уитмън разбира от изкуство, колкото едно прасе от аритметика”(1855).
А ето и някои куриози от света на театъра: “Кой ще отиде да гледа някаква тъпа история за някакъв нещастен търговски пътник?” (Черил Крофърд за шедьовъра на Артър Милър “Смъртта на търговския пътник”). Или Семюъл Пъпис: „През живота си не съм гледал нещо по-глупаво и по-объркано от “Сън в лятна нощ” на този Шекспир!”...
От света на киното можем да започнем със създателя му – Луи Люмиер: “Моето откритие е само една любопитна техническа новост... Освен това няма никаква търговска стойност. А за изкуство да не говорим...”
За “Отнесени от вихъра” Гари Купър предрича: “Този филм ще бъде най- скандалният провал в цялата история на киното и по-специално на Холивуд. Щастлив съм, че отказах да играя в този скапан филм...” А през 1928 година един от шефовете на “Метро Голдуин Майер” дава следната оценка за Фред Астър: „Този не може нито да говори, нито да пее, освен това е доста хилав и при това плешив и с голяма глава. С танците се справя горе - долу...”
Да се обърнем и към музиката. През 1737 година някой си Шайбс казва за Йохан Себастиан Бах: „Неговите опуси са напълно лишени от хармония, красота и особено от яснота. Те са объркани и просто нелогични...”. А Лудвиг Шпор считаше, че Петата на Бетовен е: "...невъобразим хаос и вулгарен, просташки шум!”(1823). За Фредерик Шопен Лудвиг Релшаб (1833) казва: „... този композитор от Полша е лишен от всякакъв талант и ако трябва да се анализира сериозно неговото творчество, почти всичко подлежи на зачеркване!”
Не по-малко са и примерите в областта на изящните изкуства. Зола (през 1900 г.) за Пол Сезан: „Този живописец има качества да стане голям художник, но за съжаление му липсва необходимото упорство и характер...”.
А ето и оценката на прочутия критик Луи Етиен за “Закуска на тревата” на Едуар Мане: „Това е просто една глупава и безвкусна шега!” (1863). Английският поет и художник Уилям Блейк, който е бил луд, но не и глупав, твърди следното: „Не виждам защо трябва да се възвеличават художници като Тициан и неговите там венецианци. Та това са просто кретени, а не живописци!” През 1893 г. Дега посъветвал свой приятел, търговец на картини: „Купувай само Морен, не и Тулуз Лотрек. Той е прекалено свързан със своето време и съвсем скоро ще бъде забравен!”
Но погрешно е да се мисли, че подобни „оценки” се срещат само в света на изкуството. През 1876 година президентът на САЩ Хувър казва за телефона: “Като техническо изобретение е доста оригинално, но не знам за какво може да послужи?”. През 1900 година лорд Келвин пише статия против рентгена, като определя рентгеновите лъчи като... „чиста мистификация” и нещо „твърде безполезно”...
"КАК СЕ ГОВОРИ ЗА ГЕНИЙ ?"
1.
НАПОСЛЕДЪК МИ СЕ СЛУЧВА ЧЕСТО. Ето: вчера пуснах радиото и предаваха нещо от Антонио Салиери. Помислих си, че и като човек, и като музикант е бил по-свестен, отколкото твърди легендата. Наскоро отново гледах “Амадеус” на Питър Шафър. Мисля, че както пиесата, така и филмовата версия на Милош Форман сериозно коригираха мнението на музиковедите и меломаните за Моцарт и неговия съперник Антонио Салиери.
Да, тази история породи у мен доста размисли. Приятелите на Волфганг Амадеус бяха доста разгневени при вида на този невъзпитан и циничен бохем. Според мен има най-различни начини да се говори за един гений, но този (имам предвид Шафър и Форман) е може би най-човешкият. Защото всеки гений е до известна степен - и по своему - несъвършен: не може по цял ден да се блъска над формули и уравнения или да свири на добре темперирано пиано, а после да се държи като всички останали. Едното е винаги за сметка на другото - развива се или хипертрофира. Не може всичко да върви хармонично. Повярваме ли на „клишетата” за Моцарт, ще трябва да пренебрегнем: хомосексуализма и наркотиците, ако те са трагедия, но не и истеричния смях - големите творци не бива да се смеят...
2.
В ТОЗИ СМИСЪЛ ДВЕТЕ ВЕРСИИ НА “АМАДЕУС” са чудесни уроци за природата на гения: те посочват разликата между творчеството и всекидневието. И тъй като най-общо казано - ние, хората се делим на романтици и прагматици, Шафър и Форман показват, че един гений може да си остане такъв и когато си бърка в носа или е сноб, без това да се отрази върху таланта му и в крайна сметка върху нашето отношение към него. Всъщност те не осъждат неговите слабости, а по- скоро нашите.
Да се върнем към Салиери: без съмнение е бил въведен, за да се разкрие трагедията на завистта. Защото ние обикновено си мислим, че Завистливият е глупак, който ненавижда Добрия, по-късметлията от него, без да приема превъзходството му. Олицетворена от Салиери, завистта се явява като нещо трагично, бих казал, по-значително. Салиери е досатъчно честен и интелигентен, за да проумее, че Моцарт е по-добър от него и заради това страда още по-дълбоко. Да, Салиери е като герой от антична драма. Не бих искал да се занимавам с въпроси от чисто художествено естество...
Но имаме ли право, за да конструираме един мит, да използваме историческо лице и да го съдим? Без да се съобразяваме с доста неща. Това, без съмнение, е етичен проблем. Литературата и естетиката оправдават Шекспир, но истинският Ричард Трети съвсем не е бил такъв.
Изниква въпросът: може ли един автор да наложи митичен образ върху реален образ? Да смеси фактите с измислиците и да постигне нещо?
3.
Омир вероятно е мислел, че Агамемнон е действително историческо лице и ни го е представил по начин, по който го е видял единствено той, защото всъщност той не е съществувал. Но големият исторически роман от наше време пое друг път, който, от една страна, гарантира историческата достоверност и точност, а от друга - достатъчно въображение. Историческите персонажи остават на по-заден план и често пъти действието се води от измислени образи. Заради това се вълнуваме и вярваме повече на Айвънхоу, Фабрицио дел Донго, Пиер Безухов, отколкото на Ришельо на Дюма-баща.
Интересно какво би се случило на Питър Шафър и Милош Форман, ако поставеха на сцена една горетскна комедия за гения и завистника чрез съдбата на голям австрийски музикант, наречен не Моцарт, а напромер Гринциг и неговия завистлив съперник на име Позилипо? Бихме ли я приели като “Амадеус”?
Не вярвам. Жалко. Форман и Шафър не ни говориха лошо за Моцарт и Салиери. Те ни ги представиха по удивителен начин. Както не биха могли да представят, например, Гринциг и Позилипо...
Преведе от италиански: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
УМБЕРТО ЕКО е роден в Александрия през 1932 г. Той е философ, семиотик, медиевист и медиен семиолог.
На сцената на белетристиката излиза през 1980 г. с романа „Името на розата“, за който, през 1981 г. получава наградата „Стрега“. Следват: „Махалото на Фуко“ (1988), „Островът от предишния ден“ (1994), „Баудолино“ (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (2004) и „Пражкото гробище“ (2010). Сред многобройните му студии и есета – както академични, така неакадемични – ще се запомнят: „Отворената творба“ (1962), „Трактат по обща семиотика“ (1975), „Интерпретация и свръхинтерпретация“ (1990), „Кант и птицечовката“ (1997), „От дървото до лабиринта“ (2007), „Това не е краят на книгите“ (2009), в съавторство с Жан Клод Кариер, и „Да сътворим врага“ (2011). През 2004 г. издава илюстрованата книга „История на красотата“, следвана от „История на грозотатa“, а през 2009 г. излиза „Световъртеж от списъка: как да внесем ред в понятия, предмети и образи“.
Умира през 2016 г.
