БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ 

Предполагам, че „Не поглеждай нагоре“ е последната глава от човешката комедия, която ни е съдено да гледаме. Като  коледен подарък. И като предупреждение каква трагедия грози планетата ни, ако управниците й не вземат адекватни мерки за нейното предотвратяване.

Дори и да става дума за сблъсък с летящата към нас комета „Дибиаски“ с размерите на Монт Еверест…

Всъщност филмът на Адам Маккей регистрира краят на една епоха, на една цивилизация , на определен начин на живот, в който на преден план бе триумфът на консумативното начало, разгулът на телекомуникациите, военните разходи и социалните мрежи, манипулациите и лъжите спрямо избирателите, които отвръщаха на своите държавници с цинично недоверие и вторачване в личните си проблеми…

Някога, когато имаше повече морал в политиката и в живота , се правеха т.н. филми - предупреждения . За постапокалиптичната епоха, която ще настъпи след световната война между двете велики сили – „На брега“(1959) на Стенли Крамър или след нерегламентираната атака на САЩ от военен параноик, довела  до ответен съветски удар – „Доктор Стрейнджлъв“ (1964) на Стенли Кубрик, в ново време астероид заплашваше земята, но поне американците предприеха необходимите действия в „Смъртоносно влияние“ (1998) на Мими Ледър…

В „Не поглеждай нагоре“(2021) ситуацията е направо плачевна  - великите сили се дебнат и цакат една друга за експлоатацията на минералните ресурси – САЩ срещу Китай, Индия и Русия, докато страната на свободата се управлява в буквалния смисъл на думата от дебили – президентката Орлеан – гротесково копие на Хилари Клинтън, превърната с хиперболизирани сатирични зарисовки от Мерил Стрийп в жалка карикатура на държавен глава,  пушеща нагло цигари на забранени места, държавният секретар  и син на президентката Джейсън Орлеан, гледащ към нас със самонадеяната и тъпа усмивка на Джона Хил и съветникът Питър Ишъруел, също нагъл и некомпетентен глупак, надсмиващ се над света с наглата физиономия на Марк Райлънс.

Куриозното и шокиращото е, че когато учените доктор Рандал Минди – Леонардо ди Каприо и Кейт Дибиаски – Дженифър Лорънс, се опитват да предупредят родината си и света за надвисналата опасност – никой – от президента до шефовете на водещи медии и опитни военни, не приемат информацията им насериозно – нещо повече – телевизиите и социалните мрежи просто я превръщат в пошло шоу.

А след това е вече късно. И няма как  да има хепи енд…

Адам Маккей го познавам основно като автор на амбициозния филм от 2018 г. „Вице“.

Очаквах с нетърпение следващата му изява – вече в качеството му и на продуцент и сценарист – заедно с Дейвид Сирота.

Изгледах филма му с противоречиви чувства.

Признавам веднага – куца именно на драматургично ниво. Маккей не е успял да намери точния баланс и сплав между сатирата, черната комедия и драмата на човешкото битие.

Иска му се повече да изобличава, да иронизира, да навлиза в дебрите на горчивата ирония, но не винаги успява да балансира, да избяга от лошия вкус, да потърси и намери и другата гледна точка, която бихме нарекли фокусът на градивната критика.

Иначе във визуално отношение творбата е брилянтна. И не може да бъде иначе, след като зад камерата е носителят на „Оскар“ за „Ла Ла Ленд“ през 2016 г. Линус Сандгрен.

Музиката на Николас Брител, номиниран за „Оскар“ през 2016 г. за „Лунна светлина“ е също на висота, създаваща необходимият фон на разказа, докато актьорският състав е просто мечта за всеки постановчик.

Лично аз отдавна не бях гледал толкова скъпо струващи звезди, събрани на едно място – освен горе посочените добавям още Кейт Бланшет – тв водещата Бри Еванти, Роб Морган – доктор Тери Огълторп, Тайлър Пери – телевизионерът Джак Бремър, Тимоти Шаламе – Юл, Рон Пърлман –фанатизираният военен Бинедикт Драск,  Ариана Гранде – попдивата Райли Бина…

Повечето от тях присъстват като цвят и име, за да предадат престиж и тежест на продукцията, като личното ми мнение е, че само ди Каприо и Лорънс  се домогват и успяват да създават смислени , пълнокръвни и сложни  образ на учени и типичен американци, направили необходимото, за да бъдат верни на себе си и своята съвест и дочакали смирено, след молитва към Бог, края на своя свят…

Каква ще е съдбата на „Не поглеждай нагоре“, ще има ли зрителски овации и критически успех, ми е трудно да гадая.

Въпреки очевидните си слабости на сценарно ниво, той все пак въздейства, държи  под напрежение, печели вниманието ни, най-вече заради своите звезди и актуална тема - ако вместо кометата поставим глобалното затопляне или търговската война на САЩ и Китай – всичко ще си дойде на мястото и като добавим предупреждението, което отправя с горчивия си финал-смятам, че има шанс да дръпне нагоре.

А защо не и да се надява на някоя от престижните награди, които ще се изсипят като от рог на изобилието  – за сценарий, филм – комедия, главна женска роля, за песен – „Ще язди това“…

„Не поглеждай нагоре“, 2021, 138 минути, сц. и реж. Адам Маккей, Netflix