БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Амстердам“ е четвъртият филм на Дейвид О. Ръсел, който гледам.
На подозренията, че пиша ревю за мой обичан режисьор като форма на скрита реклама, веднага отговарям - следя филмите му, но това съвсем не означава, че го харесвам изцяло или безрезервно.
Просто Ръсел е по-различен от кохортата постановчици, втурнали се да правят лесни пари със супергеройски приказки.
Има допирни точки с Тарантино, но, естествено, не притежава неговия универсален гений.
Но е винаги интересен, провокативен, привличащ вниманието.
„Амстердам“ прилича на посещение в музей на илюзиите или на пътешествие с кола на фокусник.
Нищо в него, което първоначално сте възприели, не е такова, за каквото си мислите. Дори сюжетът не е линеен, а се върти по крива, обхващайки времето между 1918 и 1933 г.
Трима са основните персонажи, които привличат вниманието ни в този странен, забавен и ефектен спектакъл – романтичен чернокож адвокат и бъдещ прокурор - Харолд Удман на чаровния и будещ емпатия Джон Дейвид Уошингтън, лекар с отвеян поглед и изкуствените протези, самият той с изкуствено око - Бърт Берендсен на неподражаемия Крисчън Бейл и богата наследница на мъртъв баща, загинал при загадъчни обстоятелства – Валери Возе на чаровната както винаги Марго Роби.
За да е интригата достатъчно ярка, „Амстердам“ се връща в края на Първата световна война, за да запознае зрителя с дребните детайли, довели до перипетиите в настоящето, в което тримата търсачи на силни усещания се оказват въвлечени в неподозирана от тях конспирация, свързана с опит за държавен преврат и превръщането на САЩ в тоталитарна държава по примера на Италия на Мусолини и на току – що докопалия се до властта в Германия Хитлер.
Съществена подробност е, че генералът, на когото задкулисните кукловоди възлагат надежда да е национален спасител и бутафорен диктатор, се оказва на висота и отказва да им изпълнява указанията.
Не може да бъде и другояче, след като в образа на генерал Гил Диленбек разпознаваме Робърт де Ниро, създал със замах една от малкото си стойностни роли в последните години.
„Амстердам“ напомня кошмар, който трудно ще разкажеш, прилича на пъзел, реден от маниак с нервно разстройство, но следейки чупките на сюжета доста зрители ще си припомнят прочутата реплика на Полоний от Шекспировия „Хамлет“ – „Че е лудост - лудост е, но има система в нея!“
Така абсурдната комедия неусетно преминава в сатира на обществените недъзи, за да се превърне в драма с неочакван край.
„Амстердам“ ще предизвика противоречиви емоции.
Ще има зрители, които ще го изгледат с каменни лица, след което напористо ще критикуват и злорадстват, други ще се забавляват и ще се кикотят, а малка част просто ще остане изненадана и развълнувана от среща с позабравен, но забавен приятел – да споменем, че опусът на Ръсел излиза цели седем години след „Джой“…
Както се казва – за всекиго по нещо…
Аз лично го приех като предизвикателство и приятна изненада, на каквито рядко попадам в последните години.
„Амстердам“, 2022, 134 мин., сц. и реж. Дейвид О.Ръсел, „20 век студио“
