БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

"Каквито бяхме" - не крия, че това е един от любимите ми филми. Гледал съм го трикратно, но най-паметна бе първата  среща преди 42 години в прочутото филмотечно кино „Одеон“ – тогава „Дружба“, като въпреки че гледах доста експлоатирано чернобяло копие , усещането бе за среща с шедьовър, за празник на душата.

Ще попитате защо?

Защото тогава и в САЩ се правеха малко филми, посветени на интелигенцията, при това на нейните преживелици и драми в преломни години – най-общо казано между управленията на Рузвелт и Айзенхауер

Истината е, че независимо от различната среда повечето образовани зрители се припознаха в образите на Кейти  Мороски и Хъбъл Гарднър.

То не може и да бъде другояче, при условие, че има интимна драма и сблъсък между талантлив, но с конформистско мислене белетрист и сценарист и темпераментна и идеалистично настроена активистка, готова да защитава всяка обществено значима кауза, но същевременно усърдно да учи, работейки на три места.

Още си спомням първия творчески  успех на Хъбъл – първият продаден разказ, полят с халби бира от двамата влюбени. Тогава Кейти разбра, че силната й страна е да се бори за справедливи инициативи, а той да пише – първо разкази, а след това романи и сценарии.

Минаха години и в съдбата на Хъбъл Гарднър открих черти от образа на Фицжералд и Реймънд Чандлър.

Разбрах, че изпълнителят на ролята му Робърт Редфорд е искал по-политически сценарий от типа на тези, които пише Далтън Тръмбо.

Постановчикът Сидни Полак обаче остава на страната на любовната история, казвайки – „Това е преди всичко любовна афера.“ Според Редфорд : „Ние се доверихме на инстинктите му и той беше прав.“

Режисьорът е уловил вярно духа и посланието на драматургията, създаден от Артър Лоранс, Франсис Копола и Пади Чайевски, акцентирайки на нюансите в актьорската интерпретация, на проникновените и убедително пресъздадени характери.

Историята е за пориви, надежди, житейски успехи и неудачи, за компромиси и запазване на младежките идеали.

По тази причина Хъбъл, бившият офицер от ВМС, се чувства комфортно в калифорнийската си вила, след  като пласира първия си роман в Меката на киното, пишейки поредния сценарий за  скъпо платена продукция, харесват му партитата, на които се събира цветът на холивудския каймак, нищо, че докато се прожектира поредния уестърн на Джон Форд  - кой знае защо наречен „Последният от апахите“, вероятно като намек за прекрасния „Форт Апахи“ от 1948 г. се разбира , че в залата има монтирани микрофони за подслушване, а Кейти в удивително органичната, непосредствена и много емоционална изява на Барбра Стрейзънд не се уморява да бъде пацифистка, а на финала в Ню Йорк да се бори срещу ядреното въоръжаване, подкрепяйки кампанията „Премахнете бомбата“, стартирала през 1957 г..

Все пак двамата се обичат, живеят заедно, Хъбъл преуспява в бранша и въпреки опитите им да спасят брака си, той се разпада след като нашумелият сценарист започва да изневерява на жена си, дори преди  раждането на тяхната дъщеря Рейчъл.

Незабравима е финалната среща между двамата в Ню Йорк – Хъбъл е с нова, красива и стилна, но повърхностна жена, вече поостарял – както може да изглежда на години неповторимият Робърт Редфорд – тоест все така елегантен, чаровен, неустоим и скептично настроен, а Кейти  -  омъжена за Дейвид Х. Коен,  все така ангажирана срещу военната заплаха.

Срещата им е трогателна, но и тъжна – миналото не може да се върне, а това, което ги свързва – освен дъщеря им, са общите им спомени.

Направен вещо и майсторски,“Каквито бяхме“ впечатлява най-вече с удивително добрия и хармоничен актьорски тандем Редфорд – Стрейзънд, а те и двамата се утвърждават по-късно като много добри постановчици, плавно течащия разказ и стегната режисура, както и с прекрасната си и незабравима музика , дело на Марвин Хамлиш, вече прочул се покрай работата си с Джон Авилдсън по „Спасете тигъра“, 1973.

 Не случайно „Каквито бяхме“ печели две награди „Оскар“ – за оригинална музика и песен, като едноименната балада , изпълнена от Стрейзънд се превръща бързо в световен хит.

От премиерата на филма  - 19 октомври 1973 г. – са минали петдесет години.

Но това съвсем не означава, че той е стар в смисъл на трудно гледаем, скучен или тенденциозен.

Напротив, творбата на Полак е сред вечните класики на Холивуд, която може да се гледа винаги и с удоволствие, като всеки ценител на качественото кино ще отдели два часа от времето си, за да се наслаждава на една ярка, значима и въздействаща кинотворба.

Каквито вече дори и в САЩ доста рядко се появяват.

 

„Каквито бяхме“, 1973, 118 минути, реж. Сидни Полак

Филмът може да се гледа на filmi123

 

„Никоя страна не може да се развива, ако гражданите й не са образовани.“

Нелсън Мандела, южноафрикански политик и борец за мир, роден на 18 юли преди 106 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...