КАЛИНА НИКОЛОВА, "Литературен вестник"

Петдесетият пълнометражен филм на Уди Алън „Чист късмет“ (2023) е и първият му чуждоезичен проект – изцяло френски актьорски състав и действие, което се развива в съвременен Париж. В този своеобразен юбилеен проект са събрани някои от любимите теми и стилистични похвати на режисьора: случайността на съдбата, любовта, изневярата и убийството. Липсва обаче онази интелектуална игра с непоносимата лекота на битието, която винаги е вълнувала Алън и която той така умело успяваше да вплете във филмите си.

„Чист късмет“ следва стъпките на филмите му „Престъпления и прегрешения“ (1989) и „Мач пойнт“ (2005) – и двата на ръба на романтичната комедия и криминалната драма. В новата лента виждаме психопатичния нарцисизъм на измамения съпруг Жан (Мелвил Пупо) – готов хладнокръвно да убие всеки, който се опитва да оспорва или да му отнеме трудно извоюваното място в елита на обществото. „Убиецът, който тихо дреме в героя“, е тема, която занимава режисьора още от „Престъпления и прегрешения“ – драма, която е шокираща, защото с перфиден психологизъм внушава, че зад външната нормалност на хората около нас може би се крият бруталните нагони на убийци. В „Мач пойнт“ (2005) Алън ни постави в обувките на напорист бизнесмен, изигран от Джонатан Рис Майерс, накара ни да се влюбим заедно с него в новата приятелка на зет му (изиграна от Скарлет Йохансон), а след това завърши с прелюбодейното пътуване и със сцена на убийство, която би накарала дори бащата на съспенса Алфред Хичкок да настръхне.

Но ако тези два филма са предизвикали заслужения възторг на зрителите и признанието на критиката, защото многопластовите послания  са подплатени с типичния  интелектуален хумор на Алън, то „Чист късмет“, страда от дефицит на сюжетна оригиналност, а диалозите доста често са толкова тривиални, че думите кънтят кухо. На пръв поглед и в новия си филм 87-годишният режисьор използва същата добре позната стилистика. Героите обитават среда, подобна на любимия Манхатън на Алън (просторни апартаменти със зашеметяващ интериор), но това е само бляскава фон, който поглъща и размива екзистенциалните смисли и красивата игра със словото.

Те не разговорят за смисъла на живота, за упадъка на съвременната култура и за всички онези други някогашни жизненоважни, а сега разпадащи се мании на Алън. Тук ни облъчват ярки реклами от витрините на Париж и дразнещо банални реплики като: „няма нищо по-красиво от поезията“; „в провинцията има по-малко неща за правене, отколкото в града“ или „чувствата са сложни“. Дори прекрасната работа на сценографката Вероника Мелери и красивите кадри от Париж – дело на прочутия италиански оператор Виторио Стораро, снимал от „Апокалипсис сега“ до „Конформистът“, не могат да превърнат изтърканите, сладникави клишета в нещо по-ефектно.

Както и в „Полунощ в Париж“ (2011), идеализираната столица се превръща в красива позлатена клетка, в която писателят Ален (Нилс Шнайдер) случайно среща Фани (Лу дьо Лааж) – ­жената, за която е копнял от ученическите им години в Ню Йорк. В екзистенциален план това е знак на съдбата – тя е все така красива, а той все толкова влюбен в нея. От драматургична гледна точка съвсем очаквано историята се вкарва в класическия триъгълник. Тя е омъжена за Жан – амбициозен бизнесмен със съмнително минало, а тя е „трофейна съпруга“, изпълнена с илюзии за връзката си със съпруга си. Ален, разбира се, е противоположност на мъжа ѝ – скромен и романтик, той едновременно щастливо и болезнено напомня на Фани за едно позабравено нейно бохемско Аз.

Както е в повечето филми на Уди Алън, така и тук градът е основен герой. Париж с антикварните книжарници, зелените градини и скритите улички подхранва страстта на влюбените. Сублимацията на града е в унисон с непокорната Фани. Тя започва да преоткрива себе си, да се чувства истински у дома не в луксозния си апартамент, а в мансардата на Ален, в която не интериорът, а удоволствията от малките, споделени моменти я правят щастлива. Нийлс Шнайдер в ролята на Ален наистина притежава една особена чувственост, която е деликатна и завладяваща на екрана.

С развитието на киноразказа Ален навлиза все по-доминиращо в живота и мислите на Фани, а тя все повече е обсебена от угризения и съмнения.

Обича Жан и се радва на лукса, в който живее, но е изтощена от ловните уикенди в провинцията, които са скучни, отегчена е от светските клюки и безкрайните разговори за пари и материални придобивки с богатите му приятели. Фани е все по-раздвоена: тя не знае кой е правилният избор, затова Жан решава вместо нея. Съпругът е обсебен от подозрения, наема частен детектив, който я следи и нейната любовна афера е разкрита. Той е съкрушен, но и решен да отмъсти. В хода на действието присъствието му става все по-демонично. Жан е хищникът, хиперболизираният прототип на белия хетеросексуален мъж с власт, чиято привързаност към парите оправдава всички извършени от него престъпления, подобно на параноичния герой от „Той“ (1953) на Луис Бунюел.

Майсторската игра с осветлението на Стораро постоянно разполовява лицето на актьора Мелвил Пупо между светлината и сянката, придавайки ефектно измерение на неговото двуличие. Така социалната маска на измамника е и визуално подчертана, но и стилизирана много умело в сцената на подновяването на брачния обет. Жан с тъмни очила прекосява кадъра, гордо поздравявайки своите почитатели. Като контрапункт на тази ярка пантомима на успеха кратък паралелен монтаж преплита вечеря в луксозен ресторант с транспортирането на труп от хладнокръвните убийци, наети от Жан. По този начин Уди Алън изобразява една изключително съвременна форма на перверзия, в която фантазиите за лукс се смесват с необузданата бруталност на успелия мъж, решен на всяка цена да опази властта и суверенното си място във висшето общество. Опит за морално-етична алтернатива на този модел на поведение е образът на мнителната майка на Фани (Валери Лемерсие), която напомня на ексцентричната Даян Кийтън от „Мистериозно убийство в Манхатън“.

„Чист късмет“ е забавен, динамичен и лек. Препъваща се, но удовлетворяваща драма в есенните тонове, която се лута сред угасващата светлина на лукса и златните листа на любовта. Сценарият на Алън, който издиша на фабулно ниво, компенсира с това, че успява да постигне правилното настроение през цялото време. За това помага и очевидната страст на режисьора към джаза – „Cantaloupe Island“ на Хърби Хенкок се превръща в постоянен музикален мотив, който задава подходящ тон едновременно за жизнерадостното влюбване на Фани и Ален в първата част и драматичен фон на наивността на героинята във втората половина на филма.

Дори за най-отдадените почитателите на Уди Алън, „Чист късмет“ остава някъде в периферията на неговите превърнали се в класика творчески проекти и точно заради това не бих искала да приема, че това е филмът сбогуване на режисьора. Може би скрито отричам състоянието на разпад, настъпило в творчеството на манхатънския автор още от „Син жасмин“ (2013) насам. Все пак много ми се иска да повярвам, че клишетата, от които е изграден филмът, са абсолютно самоцелни и добрият стар циник умишлено ни е вкарал в тях, стоейки тихо отстрани, за да се надсмива иронично на човешката глупост, която ни показва. Добавеният в „Чист късмет“ финал събужда спомен за класическия лов на елени от старите му дни в стендъп комедията през 60-те години на миналия век. Деликатно намигване, което може би е индикация за затваряне на кръга в кариерата на един световен режисьор – отбягван и отричан в Щатите през последните години, но със свое неоспорвано почетно място в Европа.

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Опитвам се да не гледам напред или назад, опитвам се да продължа нагоре”.

Шарлот Бронте, английска писателка, родена на 21 април преди 208 години 

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Камъните на Сизиф

Няколко са основните стълбове на „Камъчета под езика“: владеене на пластиката – в портретите на Георги Мишев, Петър Алипиев, Константин Павлов, Никола Инджов например с рядко срещаното умение да предаде психическото чрез физическото; литературно-критическият анализ – за Марко Ганчев, Първан Стефанов, Атанас Далчев...

Защо обичаме лошото време

 

Привидно семпъл, камерен, скромен, но така въздействащ! Заслугата е безспорно на Яна Лекарска

Книга за малките големи неща

Клер Киган е един от силните гласове на съвременната ирландска литература с вече няколко отличия зад гърба си