БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

След шумния успех на „Времеубежище“ и четири години изчакване, излезе поредния роман на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“, с който авторът трябваше  да покаже на многобройната си аудитория на къде ще поеме и дали запазва класата си на белетрист.

Господинов внимателно се е съобразил с класически образци като „Смъртта на Иван Илич“ на Толстой,"Да накладеш огън“ на Джек Лондон, "Пътища за никъде“ на Богомил Райнов, „Смърт и живот“ на Георги Марков. 

Лично аз смятах, че ще се върне към света на разказа, но сега си давам сметка, че е постъпил правилно като се е насочил към типа роман, който най-добре умее да твори и отново безпогрешно да улучи емпатията и емоцията – тъгата, чрез които владее своята аудитория.

Новият му опус е обран, стегнат, лапидарен и целеустремен в добрия смисъл на думата.

Това е хроника на една предизвестена смърт, дневник за любовта и преклонението пред Бащата, обикновеният човек от провинцията, тихият и скромен труженик, аутсайдерът, неуспял да се наложи като бизнесмен в годините на прехода с налудничавата си идея да сее лук, който да подава в цяла България, олицетворение на онова мълчаливо мнозинство, което градеше соца и благодарение на което  обществото ни  все още е жизнеспособно, независимо от пораженията на прехода.

Господинов  е намерил своята ниша при разработката на щекотливата  , вечна и отговорна тема за връзката с родителя и при хроникирането на настъпващата  смърт, пред която няма преграда, дори в модерния 21 век.

Пикантната подробност е, че описва не измислена, а реално протекла и случила се драма, че разкрива трагедията на своя собствен баща, но този рисков експеримент все пак си е струвал и води до силно емоционално въздействащ финал, с който няма как да  се обвинява автора в умишлено търсен духовен ексхибиционизъм.

Защото Георги Господинов е максимално искрен и непосредствен, открит пред читателите си, които вярват на неговата почтеност.

И си давам сметка, че точно насочването към света на интимно – съкровеното  спасява реномето му на автор след свръхуспеха на „Времеубежище“, като по този начин той само повтаря кривата, по която се движи преди него Владимир Зарев, който след шумния успех на актуалния „Орлов мост“ от 2015 г.далновидно се насочи към мемоарната вселена на „Чудовището“ четири години по-късно.

Георги Господинов вероятно пише като ботаник на душата, каквото и да означава това, но е вън от всяко съмнение, че с „Градинарят и смъртта“ се доказва като проникновен сърцевед и народопсихолог, като утвърден майстор на словото и основен фактор в съвременната ни литература.

„Градинарят и смъртта", 213 стр.,2024, Пловдив, изд. “Жанет 45“, ред. Биляна Курташева