МИХАИЛ ГРУЕВ, "Портал Култура"
„Вслушвания“, Митко Новков, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
В самия край на 2024 г. българската литературно-философска публика беше зарадвана от книгата „Вслушвания“ на Митко Новков, съдържаща дванадесет негови есета, писани по различно време и на различни теми. В духа на най-добрите постижения на този жанр, макар и доста разнородни като тематика, те все пак имат своя вътрешна логика, взаимна следственост и композиционна последователност. Идеята за цялостно внушение се допълва и от уводната и заключителната част на книгата, озаглавени съответно: „Въвеждане“ и „Извеждане“. Ако парафразираме Паисий, който беше озаглавил увода на своето знаменито произведение „За ползата от историята“, въвеждането при Новков би могло да бъде онасловено: „За ползата от есето“. Цитирайки Атанас Далчев, авторът отбелязва, че тъкмо критиката е най-доброто мерило за равнището на всяка култура. А есето е мислено и интерпретирано и от двамата като своеобразна еманация на критиката. И Новков ни повежда през лабиринтите на собствената си философско-критическа мисъл по подбраната от него симфония от есета, започващи от първичния хаос на Сътворението, минаващи през рационализма на Просвещението и зрялата възраст на човешката култура, през хаоса на разпада на Постмодернизма, кулминиращ в постистината и Пост-Аза на пост-постмодернизма.
Тази хилядолетна логическа верига, преминаваща през цялата история на човешката цивилизация, започва със студията „Ecce chaos, chaos aeternum“, посветена на сравнителната интерпретация на митовете за сътворението на света в различните религии и митологии. Това пътешествие през времена, култури и светогледни системи започва от най-цялостно достигналата до нас древногръцка митология, минава през библейския модел на Сътворението и анализира представите за първичния хаос и възникналия от него ред в древноегипетската митология, шумерската, японската, китайската и т.н. – общо 11 митологични системи. Най-забележителното в този обемен текст е огромната ерудиция на автора, неговата впечатляваща библиографска осведоменост, респектиращите му познания върху историята, митологията и антропологията, намиращи се в синкретично единство в античния свят.
От раждането на живота Новков хвърля мост към Цветовете на смъртта. Той продължава пътешествието през различните митологии в търсенето на стереотипните представи за смъртта. Както отбелязва авторът, съществува съществено разминаване в западната и източната, респ. католико-протестантската и православната образност, отразяваща на свой ред и различията в рецепцията на по-старите религиозни системи и митологемите, прозиращи в тях. По-конкретно той разглежда относително устойчивата иконография на Танца на смъртта или Dance Macabre в литературата и в изобразителното изкуство, повлияни от ужаса на поредицата чумни епидемии в Западна Европа през Късното средновековие, отнели живота на милиони хора. Този устойчив сюжет е съпоставен с друга трайна представа в православния свят за преходността на човешкия живот, въплътена в иконографското изображение на Колелото на живота. Новков анализира конкретно изображението на Захарий Зограф в Преображенския манастир, но едновременно с това вярно отбелязва, че този сюжет е разпространен в целия Православен изток. Темите за преходността и краткотрайността на битието, за греха и възмездието и в крайна сметка за живота и смъртта сериозно занимават есеиста и се прокрадват във всички следващи негови текстове.
Това с особена сила се отнася до „Мълчанието на мъдрите“. В подзаглавието на това есе той е посочил и конкретния си вдъхновител, а именно Мишел Фуко и неговия прочут предсмъртен лекционен курс в Сорбоната, озаглавен „Управляването на себе си и другите“. В него, а и в следващите есета, Новков на практика прави нов критичен прочит на класически философски и литературни произведения. Той гради своите разсъждения едновременно върху анализа на техните анализи и върху интерпретираните от самите тях по-стари текстове. В конкретния случай той изследва критично анализа на Фуко върху трагедията „Йон“ на Еврипид, но в следващите текстове размишлява върху психоанализата и трите – според него – грешки на Фройд, върху поезията на Верлен и Маларме, върху Борхес, Маркес и Хулио Кортасар. Особено го занимава въпроса за края на историята.
Новков обаче интерпретира този проблем не по Фукуяма, а по Борхес. Сравнявайки творчеството на двамата велики латиноамерикански творци, той стига до извода, че ако Маркес разказва истории, то Борхес разказва метаистории. Въобще във втората част на книгата читателят на моменти се губи между многото имена и творби, но все пак прави впечатление, че именно Борхес заема по-специално място в сърцето на есеиста и неговото влияние много осезаемо се чувства. Това би могло да се каже не само по отношение на критическите му прочити на латиноамериканската литература, но и при цветовата симфония, използвана от него при анализа на тестове на Дубравка Угрешич, Олга Тохарчук и Георги Господинов, при екскурса му в съветската литература и по-специално върху гениалните работи на Михаил Булгаков и Андрей Платонов.
В края на тази поредица от преди всичко литературоведски, но и философски анализи, Новков поставя едно важно и различаващо се от останалите есе за Пост-Аза. То звучи донякъде песимистично, но и пророчески. Тази абстрактна категория, оказва се, той разбира не като Свръх-Аза на Ницше, а като алегория на съвременния мислещ човек, който стои стъписан пред загубата на воля, на посока, на координатна и ценностна система. Това е и дистопичен разказ за разпадането на основните ценности и форми в постмодерния свят, което поставя човечеството пред нови предизвикателства и изпитания. Донякъде авторът продължава тази тема и в послеслова си, озаглавен, както вече беше посочено, „Извеждане“. В него той отново се връща към гръцката митология, за да интерпретира есето като лабиринт, а и като супер- и металабиринт, от който, за да се излезе, според Новков ни е необходима нишката на Ариадна. И тук той прави още един паралел – с Минотавъра, в чийто образ привижда себе си. Действително за разлика от първообраза, това е един не кръвожаден и агресивен, а малко тъжен и самотен Минотавър, но защо есеистът се е видял по този начин е още едно от посланията, а и от загадките на „Вслушвания“-та на Митко Новков.
