БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Следя творческото му развитие от 1988 г., когато в Габрово, на фестивала на комедийния филм, се скъсах от смях на неговите „Жени на прага на нервна криза“.
Запомних името му – Педро Алмодовар, което ми стана особено скъпо след като гледах - „Ела, завържи ме!“ (1989), „Всичко за майка ми“ (1999) и „Говори с нея“ (2002), „Завръщане“ (2006).
Този надарен и талантлив автор си разбираше от занаята, черпеше сюжети от своя живот, но ги превръщаше във вълнуващи, смислени и разтърсващи истории с винаги много силни женски персонажи, в които по традиция се превъплъщаваха най – добрите и най – красивите актриси на испанското кино – Сесилия Рот, Пенелопе Крус, Виктория Абрил,Кармен Маура.
С Алмодовар изгря звездата и на Антонио Бандерас и преди да стане явление в американското и световното кино, той бе трайно обвързан със знаменития постановчик точно след успеха на „Жени на прага на нервна криза“ от 1988 г.
Естествено, не всичко, създадено от Алмодовар ми е харесвало и ме е впечатлявало – „Хулиета“ от 2016 г. не можа да ме привлече напълно, допадна ми много най-вече заради топлата автобиографична история "Болка и величие“ от 2019 г., но късометражното упражнение „Странен начин на живот“ от 2023 г. направо ме шокира.
По принцип съм широко скроен, но точно в уестърн да гледам мъжка любов и голия задник на Итън Хоук ми дойде в повече…
Отделно горестно се зачудих как биха приели творението на Алмодовар Джон Уейн, Гари Купър или Чарлс Бронсън…
За „Съседната стая“ (2024) четох предимно суперлативи и адмиративни ревюта.
Гледах филма с голямо желание и внимание.
Обран, филигранен, с майсторски поднесена интрига.
Силна и стойностна психологическа драма, заснета великолепно от Едуард Грау („Извън играта“, 2020) по романа на Ингрид Нунес, прекрасна актьорска игра – на Тилда Суинтън – Марта, Джулиан Мур – Ингрид, Джон Тортуро – Деймиън и Алесандро Нивола – разследващият полицай…
На моменти ми се струваше, че с темата – за евтаназията и за правото на човек сам да избере кога да сложи край на живота си, за сложните отношения между поколенията – образно казано това на Виетнам и днешното – лутащо се между гафовете на неолиберализма и каноните на консерватизма, Алмодовар е наметнал плаща на мъдрец сърцевед и води разказа към разтърсващ финал, напомнящ най-добрите образци на Бергман от рода на „Есенна соната“ от 1978 г. или на Уди Алън - „Хана и нейните сестри“ (1986), „Съпрузи и съпруги“ (1992), „Син жасмин“ (2013)…
И все пак…
„Съседната стая“ е елегантно и изтънчено есе за смисъла на живота и за избора на смъртта, но самият филм не достига дълбочината, необходима при разглеждането на толкова сериозна и значима тема.
Прекалено бързо и лесно Марта решава да напусне този свят в разкошна вила извън Ню Йорк, а още по-ентусиазирано най-добрата й приятелка Ингрид се съгласява да участва в нейното ритуално самоубийство с хапче, купено нелегално от тъмната мрежа…
Двете водещи актриси са наистина зашеметяващи и все пак Тилда Суинтън прекалено натрапчиво напомня ходещ мъртвец, Джулиан Мур е неизменната самарянка, а Джон Тортуро – досадният интелектуалец, ползван пълноценно от двете приятелки – военен кореспондент и писателка, вълнуващ се повече от климатичните промени и бъдещето на света отколкото от засягащата го и него човешка драма…
Визуално филмът е безупречен, но дългите обстоятелствени диалози – особено разпита на Ингрид от полицая – религиозен фанатик, се оказват нефункционални и дори дразнещи вкуса на изтънчените фенове на подобни драматични сюжети.
И се оказа, че „Съседната стая“ е прекрасен филм, дело на велик режисьор, който обаче за пореден път не успя да ме впечатли емоционално в достатъчна степен.
„Съседната стая“, 2024, сц. съвместно с Ингрид Нунес и реж. Педро Алмодовар, 107 мин., производство и разпространение „Пате“, „Уорнър брадърс“, втори негов филм на английски език
