АЛБЕРТ БЕНБАСАТ, "Портал Култура"
Слава богу, освободихме се от предразсъдъка, по същество рожба на социализма, че един академичен субект, още повече професор, не може (или не бива) да бъде и писател. Едното снижавало авторитета на другото. Обаче ученият, преподавателят и писателят са съвместими роли, доказано е от безброй примери в световната литература, а напоследък и българската. Професорът литературовед Панайот Карагьозов също го потвърждава, вече с втора книга – романа „Петте кьошета“ (изд. „Парадокс“, 2024).
Аз съм сред първите читатели на този роман, познавам го още в ръкопис, обсъждали сме го с автора. Имам и предишната му книга – „Виртуалната кръчма“ (2023), която е доста по-различна, разножанрова; текстовете в нея са трудно определими, някои са разкази, други наподобяват есета, трети са стихове и т.н. Там се казва, че във виртуалната кръчма всички пият, но плаща най-бедният. В романа на П. Карагьозов всички плащат, повече или по-малко, но почти не се пие, алкохолът не е повествователен елемент, макар че в българския социум, когато става дума за човешки съдби – а те тук са драматични, даже трагични – алкохолът неизменно присъства.
В романа присъстват едни пет кьошета, но не най-известните в София, които знаем като „малките“ и „големите“ пет кьошета. Петте кьошета, изобразени тук, се намират в покрайнините на Лозенец и те формално обединяват повествованието, свързвайки и петимата герои, които по един или друг начин са попаднали и пребивават на това място.
Както сам авторът го определя, това е роман пъзел. Петима герои, пет кьошета, пъзел. Чудесна аналогия и необичайно оригинална структура, наподобяваща филмов монтаж. Всеки един от героите е част от пъзела, всеки разказва от първо лице своята история, гледайки я от своето кьоше; историите вървят успоредно, като съответният откъс е обозначен с името на героя или прякора му и дори се представя с фигурка/картинка от пъзела. Разказвайки сами себе си, петимата се опитват да сглобят цялостния пъзел на своите битийни съдби, разгръщащи се във време-пространството на няколко поколения и епохи (възсъздадени са събития от петдесетте до края на деветдесетте години на ХХ в.). Самите герои са един бивш агент от Държавна сигурност (ДС), един бивш военен, две жени – майка и дъщеря, и един „неутрален“, зад който, струва ми се, се крие авторът.
Постепенно, от своето „кьоше“, разказвачите разкриват мръсните тайни на своя живот. Петте монолога, веднъж кратки, веднъж по-дълги, се преплитат и заплитат един в друг, взаимно се допълват, като проектират постоянно вътрешно напрежение помежду си, предаващо се и на четящия.
Най-младата и една от най-интересните героини, Мика, пребивава в най-новото време – Прехода. Въпреки че е жестоко травмирана, че е лишена от девическите си мечти, тя има перспективи да промени живота си. Докато останалите, по-специално „Оня“, агентът, офицерът от ДС, в крайна сметка само плащат – за всичко, което са направили.
Бившият офицер от ДС (бивши там няма) е възлов персонаж, основна фигура в „пъзела“. „Оня“, чиято същинска фамилия е Нивин, дирижира живота на повечето от останалите лица в повествованието. Пак той е сред пазителите и осъществителите на мръсните тайни не само в петорния „пъзел“, но и в множеството операции на тоталитарна репресивна машина, описани в книгата. Ето циничното му признание: „Участвах и в четирите най-срамни кампании на службите – „неутрализирането“ на Фестивала (Световния младежки фестивал в София, 1968 г. – бел. моя, А.Б.), информационните затъмнения за погребението на Гунди, Чернобил и смяната на имената (т.нар. възродителен процес – бел. моя, А.Б.). Всички насочени против собствения ми народ. Но веднъж дадеш ли си гъза под наем – не гледаш какво става зад теб, а какво можеш да докопаш отпред“.
Най-позорните събития в живота на ДС-агента са свързани с т.нар. възродителен процес – смяната на имената на българските турци. Този мрачен епизод от неотдавнашната ни история, майсторски пресъздаден от Карагьозов, представлява „гвоздеят“ на книгата, оттук в крайна сметка ще дойде и нейната развръзка. В ролята си на „възродител“ Нивин се превръща в сексуален престъпник и насилник, никой не е в състояние да неутрализира гнусните му действия; той не чувства вина, гони го само страхът от възмездието, което справедливо ще го постигне в края на романа.
Новозаветният израз гласи – „няма нищо тайно, което да не стане явно“. Но тайното става явно само в границите на романа, в художествената му перспектива. Извън нея мръсните тайни – семейни и отвъд семейни – остават, навсякъде около нас има толкова скрити кьошета. Героите отчаяно искат да сглобят пъзела, но всъщност го разглобяват, по същество те не поставят, а махат части от него. Така пъзелът остава разглобен, картината се разпада според различните гледни точки на разказващите, които се оказват несъвместими. „Оня“, ДС-агентът, признава: „Цялата истина е тайнство и не е за всеки“. Малката Мика допълва: „Премълчаното е снежна топка, която вместо да се разтопи, се превръща в лавина. Веднъж премълчиш ли – раната мутира в травма и те обрича на безмълвие за цял живот“.
Реалността, която се опитват да сглобят героите, е несглобяема – както не може да бъде сглобено цялото наше драматично минало и настояще, което някои от нас го живяхме и продължаваме да го живеем. Ще спестя многото събитийни подробности, не по-малко срамни от изредените в признанието на Нивин. Но ще наблегна, че погледнато по-широко, в историко-социален план, „Петте кьошета“ според мен изразява идеята за разпада на обществото ни, за загубата на ценностния ориентир. За посттоталитарния период Айвън, зад чийто образ – вече споменах – вероятно стои авторовият Аз, заключава: „Ченгетата ставаха издатели, книжари и библиотекари; военните – свещеници, а преподавателите по научен комунизъм – професори по философия и история на религиите“. Поне при този персонаж тоталната подмяна на моралните стойности с материални интереси е несъвместима с личностните му принципи. И този пестеливо поднесен романов акцент хвърля лъч светлина в общата мрачна картина. Другият важен акцент, разбира се, е Мика, момичето, чиято душевна травма има шанс да бъде надмогната.
В „Петте кьошета“ има много секс. Не еротика, която с естетическите си характеристики действа благотворно на сетивата и съзнанието. Просто секс, понякога дори натуралистичен, изявяващ се като герой в романа, настаняващ се в ежедневието и мръсните тайни на петимата, които редят пъзела. В началото, четейки първия вариант, споделих с автора, че сексът ми идва в повече. Сега, в окончателния текст, като че ли този „лайтмотив“ си е дошъл на мястото. Тайните, които се разкриват в хода на повествованието, до голяма степен са свързани тъкмо със сексуалните взаимоотношения на героите и им придават допълнителна психологическа плътност.
При ДС-агента свръхпотентността е перманентен патологичен синдром, който се явява резултат от гнусните му сексуални изстъпления по време на „възродителния процес“. Сексът в книгата е насилие над личността. Сексът е „инициация“, сексът е подчинение, както и заплащане за спокойствие. Сексът е невротично изтласкване на комплекси, той е фройдистка сублимация. Сексът е и начин да преодолееш тъгата по изгубената любов. И т.н. Поредната секс жертва на Нивин е тийнейджърката Мика, прелъстена, „инициирана“, употребена, травмирана, но за щастие успяваща да оцелее. Неслучайно Айвън, завоалираният като разказвач авторов глас, в края на книгата става собственик на книжарницата, в която тайно се срещат и правят секс „Оня“ и Мика. Айвън преди това е търсил в същата тая книжарница, намираща се на Петте кьошета, романа „Лолита“ на Владимир Набоков. Малката героиня Мика е нещо като съвременна реплика на Лолита – което е мое тълкование, тъй като едно полифонично повествование, каквото несъмнено е този роман, дава простор за индивидуални интерпретации. А в плана на обобщението „Петте кьошета“ смятам за остра реплика към цялото умилително носталгично венцехвалене на социализма, към който мнозина са се устремили да ни върнат не само чрез медиите и социалните мрежи, а и с конкретни действия.
„Петте кьошета“, Панайот Карагьозов, издателство „Парадокс“, София, 2024 г.
