АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"
Ако искате да се почувствате безнадеждно, прочетете „Тук и сега. Писма (2008-2011)“, издадени в края на миналата година на български от „Кръг” в превод на Иглика Василева. Писмата са между двама големи съвременни световни писатели – Дж. М. Кутси и Пол Остър. Лоша реклама е това първо изречение, но е честно. Защото в тази книга четем за това, което нямаме и което не сме.
Чели сме, разбира се, и други писма на български на големи творци – на Рилке, Кафка, на Хана Арент, за да не връщам към епистоларните класики. Но тези са писма на съвременни писатели, писани преди петнайсетина години. И да, тези писма мен ме накараха да се почувствам безнадеждно. Заради класата. Заради дебата в тях. Заради отношението към другите. И заради думите, разменени между писатели, които в нашия тукашен свят бихме нарекли конкуренти. Четеш и след прочита знаеш защо сме малки.
Не обичам патетичните и лични рецензии, но тази книга провокира това лично начало. А иначе…
Живеем в епоха, в която писмата на писатели често са сред бестселърите. Днешните читатели, точно както и тези от миналото, обичат да опознават личността на писателите, обичат да се докоснат до живота им. Така че не е случайно, че писмата на Бекет или тези на Силвия Плат и Тед Хюз оглавяваха световните класации.
Писмата на Кутси и Остър са малко по-различни обаче. Първо, когато се публикуват, и двамата автори са живи. Второ, поводът им е като че ли да скрепят и развият едно приятелство, което разчита на спорадични и кратки срещи на живо, които могат да се случат по фестивали, и затова е нужно да се разменят писма. А са писма на хартия, защото и двамата не са привърженици на новите технологии, ползват факс, а Остър пише и на машина. Трето, те са по-скоро културологични, носят заряда на актуалния коментар, без да са журналистика, но разбира се – издават много и за личността на писателите.
В много от рецензиите, излезли за книгата, критиците твърдят, че тези писма са били писани с идеята за издаване, и затова не са достатъчно искрени, или по-скоро – крият по-спонтанни и дори клюкарски уклони, каквито – казват те – няма как да няма в подобни писма. Или, както казва в текста си Тим Адамс в рецензия за „Обзървър”, „кореспонденцията е била писана с мисъл за бъдещо публикуване, човек подозира, че е така. В резултат писмата са лишени от всичко, наподобяващо клюка или нескромност – онези неща, които обикновено превръщат четенето на чужда частна кореспонденция в гузно удоволствие”. Позволявам си този по-дългичък цитат, защото и чрез него можем да си обясним негативното отношение и на Кутси, и на Остър към критиците, появяващо се на много места в писмата и довело до отказа на Остър да чете рецензии за книгите си.
Критикът трябва да се опитва да бъде адекватен на текста, който чете, но не и да предпоставя, както е в случая. Напротив, ако има нещо, което се набива в писмата, то е искреността – независимо дали става дума за разколебаността в самооценката, страха от остаряването и отслабването на паметта, обидата от един или друг критик или политически некоректните оценки за днешния свят и политиката. Да не говорим за семейните истории, споменаването на множество известни имена, разказите за тях и пр. Разбира се, всеки писател от класата на Кутси и Остър предполага, че всичко написано от него ще види бял свят, но това не е повод за скептицизъм и обвиняване в поза. Тези писма са искрени и честни.
Нещо, което силно впечатлява в тях, е, че когато си истински интелектуалец, нямаш комплекси и говориш за всичко – спорт, храна, семейни празници, пътувания, книги, филми. Няма го срама и криворазбирането, че някои теми са високи, а други ниски. Не темите са ниски. Нисък може да бъде само начинът, по който говорим и мислим за тях.
Другото – добронамереността и уважението към класиците, но и съвременниците. Най-много Кутси да каже, че Филип Рот е започнал да се повтаря или Остър да недоумява по повод изказване на Джонатан Франзен, но дотам. Виждаме двама големи, които зачитат различието, любопитни са, а и умеят да са приятели – да го кажем пак по нашенски – с конкуренцията (Остър редактира превод на приятеля си Давид Гросман, за да оправи английския…).
И най-сетне – да подчертаем отново класата, мащаба. Писмата издават огромна ерудиция, невероятно познаване на литературата, показват ги като читатели, които знаят, че за да имаш добър поглед, трябва да си в крак със съвремието. Не това на мобилните телефони и технологиите, а на съвремието в културен контекст. В писмата има много малко суета, много трезва самооценка, няма оригиналничене и емоционални изблици на фона на всички онези моменти, които помагат да си обясним идеи в творчеството на двамата. Кутси е по-обран и повече във философското, Остър е по-склонен да допуска в личното, но в диалога и двамата показват каква би трябвало да е не просто мисията, но и личността на писателя днес.
Пол Остър, Дж. М. Кутси, „Тук и сега. Писма (2008-2011)“, прев. Иглика Василева, изд. „Кръг“, С., 2025
