МАРТИН КАСАБОВ, "Портал Култура"
Според критическия консенсус това е объркана, досадна и изкуствено изкована драма, която разисква скандал от годините на движението #MeToo и изнервя зрителите с това, че отказва да даде ясни отговори. „Твърде много коридори без изход“ – казват и пропускат основното, онова, което е на екрана през цялото време. „След лова“ не се стреми да заеме идеологическа страна; напротив, нужни са му два часа и двадесет минути, за да покаже колко дебела е заледената повърхност на празните, макар и изискани приказки, които нямат общо с подводните течения на душата. И всяка минута си заслужава!
Университетската преподавателка по философия Алма Имхоф (Джулия Робъртс) организира вечеря след завръщането си от дълъг отпуск по болест. Присъстват колегата ѝ Ханк (Андрю Гарфийлд), с когото Алма се съревновава за постоянна позиция, както и докторантката Маги (Айо Едебири). На следващия ден Маги обвинява Ханк, че я е нападнал сексуално, докато той настоява, че тя е проявила инициатива и че всичко произтича от чувството ѝ за вина, след като я уличил в плагиатство за дисертацията ѝ. Алма се озовава в морален капан, в който личните ѝ слабости, амбиции и нуждата ѝ от признание се преплитат със сложната динамика на власт и доверие в академичната среда.
От този синопсис човек лесно може да се подведе, че го очакват игра на котка и мишка, съспенс, разкрития и емоционално разтърсваща кулминация, но при Лука Гуаданино познавачът би трябвало да подозира, че под повърхността ще се прокрадне нещо друго. Независимо от жанра, филмите на италианеца винаги предлагат обръщане на очакванията и „След лова“ не е изключение. Но защо това заглавие? Някои зрители вероятно ще си спомнят превъзходния датски филм на Томас Винтерберг „Ловът“, в който учител в детска градина бе обвинен в сексуално посегателство от едно от децата. Би могло да се предполага, че Нора Гарет (авторка на изключителния дебютен сценарий) ни намигва към последиците от подобен скандал. Нищо подобно.
Филмът на Гуаданино и Гарет се развива в съвършено различен свят от този на Винтерберг. Неговата история бе класическа притча, по-близка до социологията и изследването на тълпите. „След лова“ се разгръща през 2019 г., в един разгорещен политически пейзаж по време на първия мандат на Тръмп, когато думата post-truth се закотви трайно и започнаха големите задрасквания на хора заради непристойно поведение. Години, в които лексиката се затегна, а така нареченото virtue signaling се утвърди като социална валута – понятие, популяризирано от британския журналист Джеймс Бартоломю, който отбелязва: „Един от ключовите аспекти на сигнализирането на добродетел е, че то не изисква действителното вършене на нещо добродетелно“. Този свят на непрестанно сменящи се маски, на озъртане и преориентиране е половината от пейзажа, който Гуаданино и Гарет избират за платното си. Другата половина е балонът на академичната вселена.
Рядко киното успява да предаде убедително атмосферата на университетска лекция или начина, по който преподавателите общуват. Често сценариите изобилстват от трогателни цитати, но във филма на Гуаданино те звучат с рутина, умора и пълно отсъствие на убеденост. Алма преподава Фуко, в коридорите обсъждат Homo sacer на Агамбен, често се споменават Ницше, Киркегор и Хегел, но тези разговори са кухи реплики, които само засилват отчуждението между героите. Тук се намесва и силната ирония, напомняща за Сол Белоу в романа му „Херцог“, който постоянно използва философски цитати, но в услуга на една интелектуална шега, защото, както самият той пита, какво, че цитираш Хайдегер, когато жена ти ти изневерява? Героите на Гуаданино и Гарет са херметично заключени в собствен свят, а ключът отдавна е изхвърлен на дъното на океана. Какво остава за нас, зрителите? Да наблюдаваме живота на повърхността.
Филмът започва с тиктакане на часовник, камерата се завърта бавно, сякаш пробива пространството, виждаме за първи път живота на Алма и съпруга й Фредерик (Майкъл Стулбарг). Буржоазният академичен оазис, който са създали за себе си, изобилства от изкуство, гурме кухня и охолство, но не показно, а със спокойния разкош на хора, които са свикнали да живеят сред доказателствата за собствената си култура. Всяка вещ е внимателно подбрана: от керамичните купи върху кухненския плот до ретро плакатите по стените, които говорят за естетиката на домакините, които колекционират собствените си представи за добър вкус. На нощното шкафче е разгърнат романът на Томас Ман „Буденброкови“ (Гуаданино мечтае да го филмира в близко бъдеще). Алма и Фредерик вярват, че са подредили живота си правилно, че разполагат с интелектуален компас, който ги пази от хаоса отвън. Това е семейство с превъзходен вкус, но вкус, който може да се окаже прекалено изнежен, за да долови първичната истина, която филмът бавно разравя. Това е любима тема и на австрийския режисьор Михаел Ханеке, а „След лова“ често ни напомня за неговия почерк.
За мнозина ще е непонятно защо гледат филм, в който привидно нищо не се случва. Никой не умира, никой не е осъден, а причините и следствията не се подреждат в ясна линия. Дори предполагаемото сексуално посегателство остава в мъгла: не сме сигурни дали го е имало, или е резултат от сподавени страхове, вина, амбиции и самозаблуда. Гуаданино умишлено снема очакваната логическа опора и ни тласка да осъзнаем, че светът на героите му е като строшено огледало, в което всяко изображение се пречупва в десетки несъвместими версии. В такава разпиляна реалност жертвата може да се окаже насилник, насилникът – жертва, а самото понятие за истина – въпрос на перспектива. А за нея ще ни помогне камерата.
Малик Хасан Саид е започнал кариерата си на оператор при Спайк Лий с Clockers (1995). Любопитното при него е, че от 1998 г. насам почти не е снимал художествено кино. Завръща се специално заради Гуаданино – първо за този проект, а след това и за бъдещия Artificial. В интервю за American Cinematographer Саид споделя, че за „След лова“ двамата с Лука се обръщат към една непреходна визуална чувствителност, която канализира приглушените емоционални вселени на Свен Нюквист при Бергман и на Гордън Уилис при Пакула. Това действително се усеща във всеки кадър: осветлението разчита на класически крушки с нажежаема жичка, ксенони и флуоресцентни лампи, все технологии отпреди края на 80-те, които създават по-мека, органична светлина, далеч от модерната, клинична чистота. Така, вместо да затрупват образа с визуални финтове, които биха разсейвали, те работят в полза на историята и героите.
Гуаданино твърди, че „След лова“ не е филм за движението #MeToo, но въпреки това остава дълбоко политически. В епилога действието прескача пет години напред: двама от героите се срещат случайно в крайпътна закусвалня, докато навън вилнее снежна буря. Конфликтът им, който някога е изглеждал непреодолим, сега лежи като отдалечена сянка зад гърба им. Въпросът вече не е кой е виновен, а какво е останало от връзката им след всички тези години на мълчание, страхове и неразбрани думи. Гуаданино обяснява тази сцена така: „Те разговарят за това какво се е случило с отношенията им в момент, в който природата опустошава света, а политиката се променя из основи и преобразява целия пейзаж. Така че за мен този филм е най-вече за това какво можем да направим, за да намерим начин да се изслушваме един друг“.
За съжаление, ако съдим по реакциите на критиците и публиката, светът днес не се интересува от нюанси, от изграждане на мостове или от вникване под повърхността, където се движат онези подводни течения на индивидуалната психика, които киното понякога се осмелява да разкрие. Много по-лесно е да търсим категорични присъди, ясни антагонисти и удобни прочити, които не изискват усилие. Режисьорът отказва да играе тази игра и предпочита да заснеме живота такъв, какъвто е – несигурен, противоречив, изпълнен със слепи петна. „След лова“ е превъзходно написан, изигран и заснет филм, в който всяка дума, поглед или движение на ръката носят значение и правят второто гледане абсолютно задължително. Подарете си го.
