НИКОЛАЙ ПЕТКОВ, "Портал Култура"
„Елена от Троя“, Бетани Хюз, превод Людмила Андреева, издателство „Локус Пъблишинг“, 2024 г.
Няма по-известна жена от Хубавата Елена. Няма личност, която да е вдъхновила повече художествени творби и съответно – жена, около която да е имало повече препирни и спорове. Нещо повече! Всичко онова, което наричаме „класика“ и „цивилизация“, по един или друг начин е свързано с Елена от Троя. И по тази причина логично и някак естествено е желанието да се демистифицира Омировата героиня.
Коя е тя? Защо повече от 500 години след края на Троянската война нейното име обикаля времената и континентите? И защо, точно когато след близо половин хилядолетие се очаква да потъне – заедно с историята на Менелай – навеки в забравата, се появява „Илиада“ и всичко почва отначало?
В рамките на 500 страници Бетани Хюз търси отговорите на тези въпроси. Увлекателно, но и академично тя се опитва да разбере къде свършва митът и откъде започват фактите. Опитва се да проумее възможно ли е да няма ясна граница между реалности от съвършено различен порядък и затова митовете да създават факти, а фактите – митове. Методологията не е нова. Горгий от Леонтини и Платон, Стезихор и Херодот, Тукидид и Демостен, Ямблих и Прокъл… сякаш всички от древните вървят по този добре утъпкан път. След края на Античността ще дойде християнската епоха и историята ще се повтори. Св. Василий ще напише дори цяла книга затова как трябва да се чете „Илиада“ и как трябва да се тълкуват Омировите митове. Ала трудностите не само няма да намалеят, но и ще се увеличат. При това многократно. После, в Новото време, Хайнрих Шлиман ще открие Троя. Ще открие и златото на Микена. И нещата ще станат още по-загадъчни.
Ето защо е почти епическо предизвикателство да говориш за онези имена, образи и събития, без да преповториш отдавна известни факти и без да потънеш в скучноватото русло на т.нар. наукообразност. Ала, подобно на Индиана Джоунс, Бетани Хюз тръгва на път. И пешком, и със самолет, и с кораб, и на автостоп; тя пътува надлъж и нашир през цялата Омирова география. Открива парфюмите на жени, живели преди повече от три хилядолетия; и ни разказва защо думата „парфюм“ означава през дима и защо изгарянето на Ифигения в Авлида е не друго, а парфюмът, с който е подкупена Артемида.
Разбира се, и в света на днешното време „боговете“ са далеч по-развратни и по-корумпирани от простосмъртните. Ала не за досиетата „Епщайн“ трябва да се сети читателят на „Елена от Троя“, а за онази злокобна етимология, сродяваща думите ερος и ερις. Любов и възмездие. Сякаш любовта винаги е била престъпно прекрачване на границите; престъпление, заради което се изисква наказание. Случайно или не, думите за ерос и за крило са с общ корен и човек, четейки мита за Елена, се сеща за друг мит – онзи за Икар и за Дедал. Сеща се затова, че трябва да се лети, но и за това, че летиш ли прекалено високо, изгаряш…
Мисля, че точно с това е интересна книгата „Елена от Троя“. Тя не просто събира митовете и не просто прави букет от тях. Това е сравнително лесно. Трудното е да се прибави към този букет „благоуханието на строгата наука“; да се прибави цялото съвременно знание за хетите и за онзи град, който някога се е наричал Вилуса. Тогава усещането за Троя влиза в нови измерения. Експонатите в Атинския национален археологически музей с безлични номера 1396, 1397 и 1398 оживяват и ние отново можем да видим сцената, в която Парис подава златната ябълка на Афродита. Фигурите от бронз, изработени някъде около 340 пр.Хр. отново се раздвижват, очите от планински кристал отново се отварят. В един от диалозите си Платон вече е описал тази сцена, но дори и той не е подозирал, че след 2500 години тя ще продължава да се повтаря. Вероятно защото добрата литература има силата да възкресява миналото и да го превръща в едно неизречено настояще. Или може би защото Ерос и до ден днешен продължава да се скита, все така бездомен и без покрив над главата си („Пир“, 203d). Или защото – както иронично припомня Еврипид[1] – измамиха ни боговете, с образ пагубен, от облаци изваян. Така или иначе, историята на Елена от Троя си остава загадка; загадка, която – нашепва ни Бетани Хюз – колкото повече разгадаваме, толкова по-загадъчна става.
––––
[1] Еврипид, „Троянки“, 705 стих, превод Георги Михайлов, 1983 г.
