АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА, "Литературен вестник"
Все повече от младите съвременни писатели подхващат много конкретни теми от живота днес, за да се опитат да поставят читателя в ситуация на наблюдател и анализатор. Последното не е далеч от намерението на Брехт, което сме свикнали да определяме като „ефекта на отчуждение“, за който той мечтае. Защото ако изчистим виждането на драматурга от марксистките наслоения, можем да заключим, че в непредвидим свят като сегашния само дистанцията гарантира някаква възможност за аналитичност, а оттам и сдобиване с потенциален заряд за справяне.
Повод за това абстрактно начало е дебютната за българския пазар книга на иначе вече утвърдената в страната си, а и на англоезичния пазар нидерландска писателка Хана Берфутс, представена у нас от издателство ICU. Романът й „Всичко, което имахме“ в превод на Мария Енчева се появи съвсем скоро. Берфутс е родена през 1984 г. и вече има зад гърба си множество наградени романи и адаптации за киното. Един от знаковите й текстове е новелата We Had to Remove This Post, която обсъжда моралните последици, емоционалните травми и социалните ефекти, които имат пълните с насилие материали в социалните медии както върху самите работещи по отсяването на това съдържание, така и върху обществото като цяло. Изобщо кризите в съзнанието, рухването на психиката, менталните сривове, параноите на съвременния човек, това е, което занимава Берфутс. През тях – вече малко по-общо – писателката обяснява и бума на конспиративните теории, уклона по плоскоземството и антисемитизма. Изобщо Берфутс се концентрира върху ненадеждността на субективните интерпретации, тема, която белязва писането й като цяло наред с изследването на човешките взаимоотношения в екстремни, оголени ситуации, крехкостта на индивидите, емоциите, които до голяма степен направляват поведението им (както е във „Всичко, което имахме“). Критиците са единодушни, че писането на Берфутс поставя героите й (а и читателите) пред морални дилеми, като не дава лесни отговори. А понякога и изобщо не дава отговори, както е с „Всичко, което имахме“. Защото ако има нещо, което трайно се набива като усещане тук, е, че нещата не са такива, каквито изглеждат, което от своя страна прави оценките трудни, невъзможни.
„Всичко, което имахме“ е писан през 2013 г. Фабулата може да се сведе до следното: затворени в празно училище, тъй като е неделя, след като катастрофално, но неясно събитие е направило външния свят необитаем, телевизионен екип и участниците в техния бъдещ документален филм се борят за оцеляване в тази постапокалиптична вселена. По своя жанр романът е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър с неговата „При закрити врата“ и превърналата се в азбучна теза за ада, който свързваме с другите. Но и още по-назад, в пиесите на Метерлинк, където опасността винаги идва отвън, за да срещне смъртта вътре. Но можем да сме и по-фокусирани върху днешното, което казахме, че определя младите писатели, и да посочим като първопричина влиянието, което имат риалити формати като „BigBrother“, които също оголват човешката природа.
Не е случаен и фактът, че по време на Ковид пандемията има ново завръщане към този роман на Берфутс и опит да бъде видян като прогностичен. Текстът е изграден от нехронологичните дневникови записки на Мерел – една от членовете на снимачния екип. Тя води дневник за събитията след взрива и тъй като е единственият източник на информация, Берфутс заиграва със споменатата тема, че всяка интерпретация е субективна, а истината е невъзможна. Нещо повече, настоява се, че като че ли по-важно е не какво правиш и мислиш, а какво другите мислят, че извършваш.
Самият дневник е ту хладнокръвен, ту цитатен и поетичен, смесват се стилове, разбъркаността на записките разколебава допълнително финала. И не на последно място, цялата борба за оцеляване и констатацията докъде могат да достигнат човешкият егоизъм и човешката жестокост, подсилени от идеята за край и апокалипсис, уплътняват едно от големите послания на романа – и злото, и доброто у нас са изключително зависими от автентичния интерес на едно човешко същество към друго. Даже не от любовта, а от това то да не бъде загърбено с презрение, досада, нехайство…
Хана Берфутс, “Всичко, което имахме”, прев. от нидерландски Мария Енчева, изд. ICU, С., 2026
