ТОНИ НИКОЛОВ, "Портал Култура"
„Трудовак“, Алберт Бенбасат, корица Стефан Кисьов, издателство „Колибри“, 2026 г.
В този роман, носещ емблематичното заглавие „Трудовак“ (на корицата виждаме фрагмент от фотография на Гаро Кешишян), със сигурност могат да се открият автобиографични нишки от предишните книги на Алберт Бенбасат – „Изгубени вещи“ (2020) и „Когато големите станат малки“ (2023). Включително заради ироничното „остранение“ (по Виктор Шкловски) от соцминалото и изкусното навързване на летливи спомени в канавата на прозата.
И в същото време „Трудовак“ е различна проза. Полудокументална, полуиронична. Това е роман за „чуждостта“ на военщината, за онзи изключително своеобразен и най-често травмиращ „опит“, който всеки, прекрачил прага на някогашната казарма, носи и съхранява до края на дните си. Описание на прекрачването в един портал на времето, чийто пропускателен пункт е „обърнат навътре, но не и навън“. В казармения епос това се определя с притчата за „кривия макарон“: смазващо тежко е в първата част, в която отвън е черно, но зад гърба ти остава светлинката, озаряваща всичко, що е мило на сърцето ти; най-тежка е втората част от пътя (отпред мрак и отзад мрак); и най-сетне идва третата част от пребиваването в казармата (зад гърба мрак, но пред тебе вече мъждука светлинката на надеждата, има „изход“).
Ала какво следва след прекрачването на казармения портал? След остригването (до нула номер) идва ред на надяването на шаечните униформи (прословутите „въшкарници“) с непонятно защо (задължително) пришивани бели якички, които бързо стават черни. Да не говорим за шаячното кепе, чийто ръб се изправя отвътре с върбова клечка. Навярно заради това грубо кастрене на върбите сме свикнали да ги наричаме плачещи…
С две думи: всичко решително се променя. Ето защо този роман е от книгите, които си струва на всяка цена да бъдат прочетени, а и препрочитани във време на фейково разпространяване на митологеми за соца и за „сияйното минало“ на НРБ. В това отношение „Трудовак“ има ефекта на студен душ, действа наистина отрезвяващо. Особено предвид нови амбиции за връщане на „задължителната военна служба“.
Първото стряскащо обстоятелство след „тунелния ефект“ на портала: собствената съпруга на главния герой не го разпознава, независимо че го обича и че той е бащата на четиригодишния им син.
Второто стряскащо обстоятелство: главният герой сам себе си също престава да се „припознава“, толкова е променен и „смален“ в новата си войскова функция.
Тези първи страници от романа „Трудовак“ са особено силни и препращат към класическата студия на Иван Хаджийски „Психология на военната дисциплина“ (сп. „Философски преглед“, 1940). Те са важни описания на опита от военната служба, в която влизаш „сега“, а излизаш след година и половина или две години. И най-често чуваната реплика е: „Няма да ви галим с перце тука“.
За героя на романа А. Б. (двойник на самия автор), завършил българска филология, работил като селски даскал и музеен уредник, битието на „трудовак“ сякаш стапя целият му предишен живот. Той е „учен“ и добре знае в какъв свят навлиза:
Народната ни армия е най-порочната институция в тази държава. Така смятах. И още, че най-некадърните, най-глупавите шмекери избират да й се посветят. Който не го бива за нищо друго в живота, става военен. Слага фуражката, издава безумни заповеди, тормози войниците, мачка подчинените си. Него също го мачкат висшестоящите, но това не го притеснява. Не мисли, а изпълнява заповеди, в казармата е противопоказно да се мисли. Слушам! – и толкоз!. Прибират му паспорта и той като Паниковски от „Златният телец“ става „човек без паспорт“. Никой. Организирана военно-трудова единица, подвластна на казармените правила, общите спални, забраните и ограниченията.
Още на следващия ден всичко започва да се пренарежда според правилата на този нов живот – когато „младшито Мехмед“ вдига призори новобранците, праща ги да се мият и да си оправят леглата „по конец“ (последното се проверява с връвчица!).
Така стигаме и до термина „скатка“ – грижливото сгъване на бяла и изгладена юнашка фланелка (да не я наречете тениска), дълги бели гащи („наполеонки“), хавлиена кърпа, чорапи и т.н. Туй беше „неприкосновеният запас“ (НЗ) на военнослужещия на НРБ, който се държеше в шкафчето като „музейна витрина“. И ритуално се проверяваше от висшестоящите. Горко му на онзи, дето няма „скатка“. В по-елитните поделения (но не и при трудоваците) се добавяше и книга. Но да не е дебела! И да не е за четене, а за показ! Докато пиша тези редове, в съзнанието ми изниква образът на старшината на ротата Г., който ме преследва по коридора и немилостиво ме млати по главата с една дебела книга, с която съм осквернил „скатката“ си. В правилника било казано книга, а не „тухла“…
В романа има и цели страници за „скатаването“, но то е вече друго: да се „скатаваш“ на казармен жаргон означава да „залягаш на дъното“ на принципа „ден да мине – друг да дойде“.
Обратното на „скатаването“ е класическият казармен тормоз. Той също си има специална дума – нарича се „чанч“. Етимологията на туй страховито „преживяване“ честно казано ми убягваше, докато не прочетох в една студия на Владимир Свинтила, че „чанча“ е буква от индийската азбука, която се изписва обърната надолу с главата. Не знам дали е така, но ако е вярно, е чудесна приписка по полетата на романа „Трудовак“. Особено към страниците, в които се разказва как новобранците са вдигани нощем от „старите кокали“, за да бръснат портрета на Ботев (през стъклото), или да мерят спалното помещение с кибритени клечки. И това е само въведение в специфично казармения „хумор“, изчерпващ се общо взето с повика: „Паднете, маймуни черни, за лицеви опори!“…
По този начин „Трудовак“ ни потапя в меандрите на живот, различен от „цивилизацията“ (както в казармата назовават примамливия външен свят). Всичко това донякъде ни е познато от класики като „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър и „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек). Но има и „български специфики“.
Знаете ли например какво означава с часове да се обаждаш с „Аз“, щом някой извика „Редник!“… „Аз“… редник еди-кой си… Посочване с пръст: „Аз“… И отново: редник еди-кой си… „Аз“…
Само не съзирайте тук някаква особена „азовост“ (сиреч философски персонализъм). Туй си е чист казармен „чанч“.
Или обратното – какво означава да си „гъсталак“ (близък) с някого (най-добре с командира). Да си негов „селски“ или поне „градски“ (с всички произтичащи от това „облекчения“). В казармата на НРБ беше най-добре да си нейде от „периферията“ – това ти даваше за съюзници твоите „земляци“. Докато софиянците (сиреч „кестените“) бяха единодушно мразени от всички останали.
Съответно „редниците“ (най-вече новобранците) са и „кирове“. Да не се бърка с господарското описание на оядения богаташ „кир Михалаки“ (по Ботев). Тъкмо обратното е.
„Кировете“ от армията на „победния социализъм“ бяха едни вечно гладни момчетии с черни вратове (как иначе – с баня веднъж седмично, често пропускана поради „военни задачи“). А за постоянно глождещия войската глад също си имаше термини. Например „плюскането“ се наричаше „цакане“ (и съответно гладниците бяха „цакачи“).
Опитът от Строителни войски в НРБ обаче е „двойно остранен опит“ заради присъствието в тях на „силно малцинствени елементи“, които по презумпцията на висшестоящите не стават за друго освен да въртят кирки и лопати. Това е пълното самоописание на техния живот.
И тяхната „семиотика“. Смях се до сълзи (но и с много болка) на семиотичните страници в „Трудовак“ (пресъздаващи идеите на старши лейтенант Нестеров).
Накратко: на нестройно крачещите несретници, полагащи тежък „египетски труд“, този кадрови офицер от славната армия на НРБ разпределя задачите по следния начин: на който от малцинствата не е научил български, той ще говори на „друг език“, при това без думи. След което им показва едрия си юмрук. Следват шамари, ритници и всичко полагаемо, за да се постигне търсеният „страховит ефект“.
А какво общо има тук семиотиката, тази кротка наука за знаците? Отговорът е в следния размисъл на старшия лейтенант Несторов (записан прилежно от редника А.Б.):
Удряш му шамари с двете ръце, удряш и го наблюдаваш. Внимаваш много. Биеш, биеш, биеш и когато очите му кръвясат толкова, че бялото стане тъмночервено, спираш. Това е знак…
Какъв знак ли? Че онзи отсреща също може да реагира и да вземе да те убие. Ето ги и началата на цялата „казармена семиотика“.
Да не говорим и за всеприсъстващото насилие. Като историята с трудовака със сериозни ментални проблеми Християн (наричан от автора още Тристан), който е неспособен да служи, нито да марширува, но бива физически малтретиран и сексуално насилван, бяга от казармата, залавят го, пак го връщат в гарнизонния арест, където гаврите над него продължават. И отново, и отново…
Така че в романа „Трудовак“ е налице огромна доза „демитологизиращ взрив“, който разкрива истината. Колкото и неудобна да е понякога тя. Включително и по отношение на прочутата максима: „Който не е бил в казармата, не е мъж!“. „Не знам кой я е сътворил – добавя авторът. – Моите приятели не свързваха мъжествеността с войниклъка, приемаха неизбежното зло и го поливаха с пиене. После заминаваха. Но повечето от другите (млади и стари) го мислеха това, или поне имитираха, че го мислят.“ Оттук и някогашните знаменити „новобрански изпращания“, обвити в много алкохолни пари и понякога приключващи с фатален край.
За мен няма съмнение: романът „Трудовак“ е първата истинска книга за казармата в НРБ. И в този смисъл е роман събитие.
