КАЛИНА НИКОЛОВА, "Литературен вестник"
Датско-чешката копродукция „Господин Никой срещу Путин“ е завладяващо свидетелство за проникването на имперската идеология на Кремъл в ежедневието на руската провинция. Това е филм, който не се вижда всеки ден, а да бъде създаден именно в режим на тоталитаризъм и война, е почти невъзможно. Не и за неговите режисьори – Дейвид Боренстийн и Павел Таланкин, които заслужено спечелиха „Оскар“ за най-добър документален филм на наградите на Американската филмова академия тази година.
„Господин Никой“ е самият Павел Таланкин – педагог и видеограф на училището в Карабаш – малко градче в подножието на планината Урал, известно като едно от местата с най-замърсен въздух в света поради количеството токсичен отпадък, който се изхвърля там. Малко след началото на инвазията на Русия в Украйна, учебният материал се сменя напълно. Уроците отстъпват място на идеологическата пропаганда, а оръжията заменят учебниците. Таланкин започва да документира как училището се превръща в инструмент за патриотично превъзпитание и милитаризация на децата. Той открито изразява тревогата и несъгласието си от нововъведената учебна програма, давайки си ясна сметка, че да има подобна позиция, може да коства ако не живота му, то поне личната му свобода. Но Таланкин не се примирява. Все пак от малък е свикнал да не се вписва напълно в общоприетите рамки. Той е единственият учител с плакати на „Хари Потър“ и флаг на Руското демократично движение в кабинета си, който е станал своеобразно убежище за всички артистични и инакомислещи деца. Таланкин продължава да изпълнява училищните си задължения, но кадрите постепенно се превръщат в свидетелство за лъжите за необходимостта от инвазията, представяни като безспорни факти пред децата.
В хода на филма камерата престава да бъде само регистратор на случващото се и започва все по-ясно да разкрива позицията на своя автор. От кадрите на ежедневните площадни националистически шествия, които стоят някак карнавално в своята абсурдност, личи ирония, дори презрение. Но когато обективът се обърне към децата, класните стаи със свалена мазилка, сивите панелни блокове, надвисналите над града константно черни заради саждите облаци, тонът се променя. В тях прозира любовта и болката на човек, който обича родината си – истински, не плакатно, но осъзнава собствената си безизходица в новата реалност.
Киното отдавна изостави героичния холивудски образ на спасителя и се влюби в обикновения, дори на пръв поглед леко несръчен човек, който се изправя срещу всемогъщата система, решена да прегази индивида. Това е Джими Стюарт в „Господин Смит отива във Вашингтон“ (1939), Хенри Фонда в „Дванайсет разгневени мъже“ (1957). Примерите са много, особено от епохата на постмодернизма, когато киното все по-често обръща погледа си към „малкия“ човек, а не към великия герой. Но ако игралното кино може да си позволи да измисля подобни персонажи, документалното има привилегията да ги открива в самата реалност. А в един все по-авторитарен свят, завладян от лудостта на няколко държавни управници, имаме нужда от персонажи като Павел Таланкин.
Когато говорим за неконвенционални герои, си струва да обърнем внимание и на фигурата на учителя по история – Павел Абдулманов, който от своя страна не е типичният антигерой. Той не е окарикатурен фанатик. Виждаме интелигентен, образован човек, способен на емоция – няколкото проронени сълзи на финала по повод заминаването на Таланкин свидетелстват за ненапълно изличена душевност. Именно затова образът му е толкова тревожен. На въпроса на Таланкин с кои исторически личности мечтае да се срещне, Абдулманов с ентусиазъм изброява Лаврентий Берия (дясната ръка на Сталин и „баща“ на ГУЛАГ) и Виктор Абакумов (началник на контраразузнаването на Сталин). Парадоксално е, че историк, който добре познава кървавата история на страната си, мечтае за „необикновените професии“ (по негови думи) на едни от най-известните насилници и репресивни фигури от съветското минало. Той е жертва на една система, когато тя успее да подмени критичното мислене у хора, които би трябвало да го отстояват; когато превърне историческото знание от инструмент за разбиране на миналото в средство за неговото идеологическо пренаписване в настоящ контекст.
Макар филмът да показва болката и загубите от руската страна, той по никакъв начин не поставя знак за равенство между агресор и жертва, нито се стреми да уравни страданието на двете страни на конфликта. Напротив – болката на близките по незавърналите се руски войници, разбитите семейства и объркани младежи е доказателство за разрушителните последици на един режим върху собственото му общество и свидетелства за цената на войната, която плащат онези, в чието име тя уж се води. Но Таланкин ни дава надежда, че дори „Никой“ може да допринесе за промяната, стига да не си затвори очите пред нередността. И най-вече „Господин Никой“ ни дава ценен урок по патриотизъм – че истинската любов към родината се проявява в критичност към онова, което я разрушава отвътре и в смелостта да му се противопоставиш не въпреки, а именно заради обичта си към нея.
Филмовата рецензия е създадена в рамките на „Форум Критика“ – ателие, проведено в Смолян като част от тазгодишното издание на фестивала за документално кино „Родопи филм фест“ (RIFE), в чиято конкурсна програма беше включен филмът „Господин Никой срещу Путин“ на Дейвид Боренстийн и Павел Таланкин. Част от филмовата програма на фестивала е достъпна онлайн в платформата Neterra TV до края на месец юли.
