ВАСИЛЕНА АТАНАСОВА, доктор на музикалните науки
Едно от най-очакваните събития във фестивала Opera Open в Античния театър в Пловдив бе спектакълът на „Травиата“ от Джузепе Верди, който се състоя на 18 юли със забележителното американско сопрано Надин Сиера в ролята на Виолета Валери.
Надин Сиера, удостоена с престижните национални отличия „Ричард Тъкър“ (2017 г.) и „Бевърли Силс“ (2018 г.) на Метрополитън опера е редовен и високо ценен участник в репертоара на престижни театри като Метрополитън опера, Миланската Скала, Парижката опера, Виенската държавна опера и „Ковънт Гардън“ в Лондон. Партията на Джилда от „Риголето“ поставя началото на възходящата й международна кариера, а през последното десетилетие вече е утвърдена, великолепна изпълнителка на лирико-колоратурния и белкантовия италиански репертоар - Виолета в „Травиата“ на Верди, Лучия в „Лучия ди Ламермур“, Амина в „Сомнамбула“ , Адина в „Любовен еликсир“ на Доницети и др.
За почитателите на оперното изкуство у нас гостуването на Надин Сиера в спектакъл на Пловдивската опера бе събитие, което ни предостави възможността да я видим и чуем на българска сцена в една от знаковите й роли - Виолета Валери в „Травиата“.
Певицата притежава впечатляващо красив глас, който въздейства със своя топъл тембър, обем и звучност — великолепен вокален инструмент, над който има пълен технически контрол и чрез който изгражда фразите с лекота, свобода и финес.
Физическата красота, естествената грация и силното сценично присъствие на Сиера, съчетани с нейната завладяваща актьорска игра, я превръщат в една забележителна Виолета. Неслучайно тази партия е една от коронните й роли, изпълнявана на най-големи оперни сцени. Същевременно нейната интерпретация не се ограничи до едно традиционно красиво вокално пресъздаване на образа - Надин Сиера ни представи подчертано персонална Виолета – героиня, очевидно преминала през собствените й емоционални и артистични усещания. Което пролича още в първо действие. Особено впечатление ми направи свободното разгръщане и удължаване на редица фрази, започнало още в речитатива „È strano!“ към арията й. Сиера оформяше музикалните линии с подчертана емоционална наситеност и със стремеж да придаде на всяка фраза самостоятелна драматургична тежест, което обаче считам, че е на границата на прекомерното.
С каденцата преди „Follie!“ тя ясно заяви новаторската си концепция, както и в темпото на кабалетата „Sempre libera“ - по-умерено, на моменти създаващо усещане за известна тромавост. Очевидно това е съзнателно избран интерпретативен подход, но още тук, в голямата й ария у мен възникна един основен стилов и естетически въпрос: докъде може да стигне свободата на изпълнителя и в кой момент личната интерпретация може да измества фокуса от естественото движение на Вердиевата музика и неговите изисквания за темпо, динамики и нюанси?
Естествено, отговорът не може да е еднозначен, защото зависи от разбирането ни за стил, традиция, вкус и художествена мярка. В определени моменти подходът на Сиера бе завладяващ - със своята смелост и емоционална откровеност, но в други - музикалната фраза бе натоварена с повече драматичен жест, отколкото партитурата изисква, противоречие, което прави нейната Виолета интересна за анализ.
Един от кулминационните моменти на вечерта бе арията „Addio del passato“. Сиера изпълни и двете строфи, без традиционната купюра, с която арията често се представя, което позволи драматичната линия да се разгърне в пълнота. Този пределно разтърсващ момент певицата изгради с дълбока болка, уязвимост и прочувственост. Вокалното изпълнение и актьорското поведение се сляха в единен емоционален жест.
Вече споменах, че още от началото – и до края на спектакъла, актьорската игра на Сиера бе силно експресивна, емоционално въздействена. Тя използва въздишки, стонове, прекъсвания на дъха и други реалистични детайли и ефекти, с които допълнително подсилва психологическото състояние на героинята, но в някои моменти драматичният резултат надделяваше музикалната мярка.
Младият руско-украински тенор Егор Журавски, убедително изгради образа на искрено влюбения Алфредо Жермон. Той има глас с интересен тембър и спинтов потенциал, който вероятно ще се развива с времето. Въпреки някои вокални несигурности, певецът вложи в изпълнението си енергия и страст, макар че на моменти му липсваше необходимата увереност.
Кирил Манолов бе впечатляващ като Жорж Жермон – вокално стабилен, артистично завършен, той изгради образа с вътрешна строгост и постепенно разкриваща се човечност. В дуета със Сиера двамата пресъздадоха с необходимото драматургично напрежение сблъсъка между дълга, обществената норма, личната жертва и любовта, постигайки силно сценично и вокално взаимодействие. Силен момент, в който отново пролича неговото уважение към авторовия текст и максималната му вярност към партитурата, бе изпълнението му на арията „Di Provenza il mar, il suol“. Неговата стилова последователност, съчетана с вокално майсторство, бе оценена и предизвика силните и заслужени аплодисменти на публиката.
В по-малките роли имаше изпълнители, които не достигнаха художественото равнище на спектакъла и присъствието им в определени моменти пораждаше въпроси относно вокалната и сценичната убедителност на цялостния ансамбъл. Мария Анастасова в ролята на Флора Бервоа бе впечатляващо красива и елегантна, но за съжаление — вокално неубедителна. Анина на Елена Чавдарова бе актьорски убедителна, но изпълнението й разкри някои вокални и музикални несигурности.
Диригент на спектакъла бе Григор Паликаров, под чието ръководство оркестърът на Пловдивската опера изгради стабилна и убедителна музикална основа. Той поддържаше ансамбъла строен и пластичен, като същевременно следваше внимателно Надин Сиера в нейната ясно изразена интерпретативна концепция, включително предпочитаните от нея темпа и свободата при изграждането на отделни фрази. Оркестърът акомпанираше с плам, богат звук и красиви солистични моменти. В изпълнението се усещаха енергия и ангажираност, които допринесоха за въздействащото разгръщане на Вердиевата партитура.
Постановката на режисьора Нина Найденова представя свят на суета, разточителство и декадентски разкош, свързан с парижкия светски и нощен живот. В спектакъла има интересни сценични решения, които подчертават контраста между външния блясък и вътрешните емоционални състояния на героите. Сценографията и костюмите на Николина Костова-Богданова са елегантни с ярка цветност и блясък. Самото пространство на Античния театър в Пловдив неизменно добавя своята монументалност и неповторима атмосфера към всеки спектакъл, превръщайки се в естествена част от сценографската среда.
Хорът на Пловдивската опера, под ръководството на диригента Атанаска Попова и хормайстора Цветан Цветков, участваше с ентусиазъм и вдъхновение. Финалът на второ действие ни представи класическа и пищна хореография, дело на Боряна Сечанова.
Този спектакъл на „Травиата“ определено се превърна във вечер на силен емоционален заряд, белязана от яркото и харизматично присъствие на Надин Сиера. Като оперен корепетитор познавам партитурата на творбата в детайли и в професионалната си практика съм се срещала с различни изпълнителски интерпретации. Досега обаче не бях виждала подобен подход, при който изпълнителката изцяло пречупва партията – и вокално, и актьорски – през собствената си чувствителност и личен артистичен свят.
Може би именно в напрежението между тези два полюса – традицията и индивидуалната творческа свобода – се крие същността на видяното. Това бе „Травиата“, която не оставя зрителя безразличен, а го провокира да мисли, да спори и да преосмисля собствените си представи за вярност, вкус и интерпретация. А може би това е част от новата съвременна реалност, в която всеки артист може да си позволи да излезе извън установените рамки — въпрос на личен избор и усещане.
