БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
След продължили осем години перипетии филмът „Воевода“ е вече на екран. Наистина трябва да притежаваш непоколебима вяра в качеството на избрания проект, за да отстояваш толкова дълго своя избор.
Зорница София Попганчева доказа, че е направила верен ход, че си е струвало всичкото усилие и най-вече мъките, свързани с неговото финансиране. Четох в мрежата, че е имало достатъчно препятствия, но на финала, като в хубавите приказки, се появява хърватски партньор в лицето на продуцента Ирена Маркович, включва се Нова тв – за нея София снима епизоди от хитовия сериал „Откраднат живот“, а като комплект с тази медия и „Дрийм тим“, продуцентът на „Откраднат живот“, в лицето на Евтим Милошев.
Както е казал Шекспир – всичко е добре, щом свърши благополучно.
Зорница София държи на избрания материал, знае, че той притежава необходимата креативна мощ, обмисля замисъла дълго и плодотворно, разработва прецизен план за реализацията му и до последния детайл контролира вещо процеса, поднасяйки ни завладяващ и разтърсващ спектакъл.
След изтичането на финалните надписи, се замислих с тъга, че ако имаше у нас нормална система на разпространение и достатъчно добре оборудвани киносалони, „Воевода“ със сигурност щеше да отчете печалби колкото един холивудски екшън от типа на „Джейсън Борн“.
И това го заявявам с необходимата увереност, защото видях колко зрители имаше с мен и колко чакаха за следващата прожекция.
Уточнявам, че Зорница се е нагърбила с всички важни и отговорни задачи, с които може да се товари човек в такъв скъп и отговорен проект – сценарист, режисьор, продуцент и изпълнител на главната роля – на Румяна (Павлова) воевода.
Тя вярва във възможностите на литературния първоизточник – очеркът на Николай Хайтов от сборника „Хайдути“(1960 – 1971), но като опитен кинематографист, имащ зад гърба си два пълнометражни игрални филма – „Мила от Марс“(2004) и „Прогноза“(2008), както и заснети епизоди за три други популярни сериала – „Кантора „Митрани“ (2012), „Дървото на живота“, (2013) и „Откраднат живот“ (2016), без да забравям двете й документални творби – “Смъртта и целият път обратно“ (2005) и „Модус вивенди“ (2007), търси вдъхновение и опора в три много различни, но еднакво популярни образци, с които е запознат всеки уважаващ себе си киноман.
1.„Козият рог“ (1972) на Методи Андонов. От него взема най-ценното – да разказва сочно, увлекателно, достоверно, с първична, дива жестокост и автентизъм една история на отмъщение за поруганата чест и достойнство, в която има минимум диалог и много екшън, заснет на нужната професионална висота.
2.“Време разделно“ (1988) на Людмил Стайков. Неизбежно е, била му е специализантка, учила се е на майсторство от него и е осмислила как трябва да пресъздаде – със сила и страст, с ярост и вдъхновение, съпротивата срещу един жесток и силен поробител. В добавка – в чисто стилистичен план - вижте как се допълват като атмосфера и въздействие сватбата на Манол и тази на Румяна войвода!...
3.“Дякон Левский“ (2015) на Максим Генчев. Въпреки хулите и нееднозначните оценки е разбрала, че за пресъздаване на една отдалечена и малко позната ни епоха – какво знаем от родното ни кино за 50- 60 -те години на ХІХ век? – се изисква любов, вдъхновение, претворяване на времето с нужната достоверност като визия, пластика и присъствие – в този аспект операторът Крум Родригес, художникът Елица Йотова и сценографът Марта Миронска са си свършили работата превъзходно.
В добавка се осъществява и артистичен трансфер – изпълнителят на ролята на Димитър Общи – Горан Гънчев тук се изявява не по-малко убедително като Амит ага.
Много продуктивен е режисьорският подход, подкрепен умело и дискретно и от композитора Дарко Маркович да се пресъздаде историята като легендата , която да се приземи и добие житейска правдивост. Сценарият е писан по очерка на Хайтов, но е допълнен „с разкази на очевидци“.
Зорница София е можела да създаде красива историческа приказка и никой нямаше да й се сърди. Може би дори щеше да е и по-рентабилно.
Какво е например „Великата стена“ (2016) на Чжан Имоу, ако не едно историческо фентъзи за усилията на елитни китайски войници, подкрепени от британския авантюрист Уйлям – Мат Деймън, да се справят с нашествието на кръвожадните същества Тао Тей, с които Бог наказва азиатците заради алчността на император от далечното минало на всеки 60 години – при това заснето с астрономическия бюджет от 150 милиона долара?
Но Зорница иска нейната приказка да е основана на реални събития, да отдава дължимото на героичното и вдъхновяващото в поведението на Румяна войвода, но и да покаже, тоест да не скрие – и някои срамни детайли от нейното житие битие – това че изоставя мъжа си, че живее в планината със своя брат и байрактар – Стоян ковача, от когото дори има син, че е дръзка и предизвикателна и в поведението си, и в стратегията си на военен ръководител, много преди да стане актуален проблемът за еманципацията у нас.
Румяна е харизматична отвсякъде, особено в тази привличаща и държаща на разстояние – заради респекта, интерпретация на самата режисьорка.
Тя е смела, хладнокръвна, упорита, прикрива, но и не унищожава типичната си женска природа, умее да ръководи, интересува се от актуалните проблеми на своето време, разбира че отминават дните на романтичните отмъщения и че за да е ефикасна борбата срещу тирана трябва да се гради българска войска, следвайки разбиранията на Раковски.
Същевременно протака заминаването за Белград, оставя се да бъде омаяна от своя любовник, който умишлено я отклонява от съединение с четата на легендарния Ильо войвода, желаейки егоистично да я запази за себе си, което пък и води до гибелта им – типично по български - от ръцете на техните побратими – хайдути…
Независимо че е 120 минути, спектакълът е излят и се гледа на един дъх. В добавка Зорница София не е забравила, че е майстор на тв епизоди в популярни сериали, та допълнително накъсва повествованието на парчета, след финала на всяко от които вмъква с текст някаква поанта – как расте младата Румяна, колко е бързонога, как привлича и плаши околните, знаейки добре, че вниманието на днешния зрител може да се контролира безотказно за около двадесет минути, след което е необходима пауза.
Ако и да е правила в миналото предимно фестивални филми, които се гледат от по-ограничен кръг зрители – аз лично много се измъчих с нейната „Прогноза“ – сега залага на ясен и динамичен разказ, на стегнат монтаж, дело на Виктория Радославова, на сага с ясно изразен патриотичен, но не и патриотарски заряд, и на прецизно подбран актьорски състав.
Харесва ми и подходът й да се обляга на добри, но не прекалено експлоатирани имена – това се отнася и за изпълнителите на централните роли – Валери Йорданов – Стоян, Александър Алексиев - отец Киприян или Валентин Танев – Мурад бей, и за поддържащите персонажи – Юлиян Ковалевски – кадията, Йордан Петков – старият ковач, Лидия Стефанова – Витка.
Направен вдъхновено и с любов, филмът „Войвода“ е обречен на успех. Както твърди Валери Йорданов в „Труд“ от 14 януари 2017 г.– „ще се гледа много“.
Напълно съм съгласен с увереността му и дори си мечтая за още нещо - „Войвода“ да се разпространи умело и в чужбина – на първо време на Балканите, за да научи светът как сме живели преди век и половина и какви усилия сме положили, за да се съхраним като народ с достойнство.
„Воевода“, 120 минути, сц. и реж.Зорница София Попганчева, продукция на Нова тв, Дрийм тим филмс,Ню Бояна филмс студио,MQ Pictures LTD.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
