ДРАГОМИР ИВАНОВ, "Фейсбук"
По БНТ 1 върви 4-серийният документален филм „Путин, Русия и Западът“ (Putin, Russia and the West) – копродукция от 2011 г. на телевизии от 12 държави, сред които Великобритания, САЩ, Германия, Франция, Полша и др. Минисериалът, в чиято основа стои Би Би Си, се занимава с първото десетилетие от управлението на руския президент Владимир Путин, с ранните симптоми на неговата „епоха на стабилността“, с измазването на фасадата на „суверенната демокрация“, подчиняването на олигарсите, но и външнополитическите авантюри като нахлуването в Грузия през 2008 г. Разбира се, щеше да е интересно да бъде по-актуален, да включи и събитията и процесите след 2014 г. и намесата в Украйна, но изглежда за толкова са стигнали парите на БНТ.
В епизодите се мяркат всякакви съвременници от близо и далеч, нявгашни високопоставени чиновници от чужди държави, анализатори. Сред тях може да се види и известният руски публицист, журналист и не на последно място – политтехнолог (това толкова самовлюбено определение за желаната роля на руската интелигенция) Глеб Павловский. Забележителното е, че авторите на филма са интервюирали Павловский по времето, когато той самоуверено кроеше идеологическо-интелектуални одежди за кремълския режим. Някогашният съветски дисидент, който в младостта си разпространявал апокрифно солженициновия „Архипелаг ГУЛАГ“, почти надменно обяснява какво е вършил в Украйна в дните на т.нар. Оранжева революция през 2004 г. Или пък защо било необходимо създаването на прокремълското движение „Наши“ през лятото на 2005-а: Павловский директно защитава паравоенното обучение на младата гвардия, която трябвало да бъде готова дори и за физическа боеспособност, за да се противопостави например на опити за „антиконституционен преврат“.
Наистина любопитна документация, свидетелство за показателна метаморфоза. В края на стария и началото на новия век Павловский се изживяваше като влиятелен spin doctor, беше издател и редактор на няколко медийни проекта, управляваше собствен мозъчен тръст, Фонда за ефективна политика. Водеше дори и политическо токшоу по телевизията - „Реальная политика“ по НТВ. Беше близък с могъщи хора в Кремъл, например с тогавашния заместник-ръководител на администрацията на Кремъл Владислав Сурков, сетнешен вицепремиер и помощник на президента. Тъкмо със Сурков (автор на концепцията за „суверенна демокрация“ и доскорошен координатор за Украйна – до миналата седмица, когато бе сменен от Дмитрий Козак) Павловский надъхва младите „нашисти“. Не е тайна появата му, заедно с президентския сътрудник, на първия лагер-сбор (от серията ежегодни) на движението край езерото Селигер в Тверска област през юли 2005 г.
Като стана дума за Украйна – на президентските избори в „оранжевата“ есен на 2004 г. Павловский подкрепяше и агитираше за проруския кандидат Виктор Янукович.
Павловский притежаваше и съвсем официален статут на съветник в кремълската администрация. До април 2011 г., когато беше лишен от него. Загуби го, след като поиска още един президентски мандат за Дмитрий Медведев. По онова време рокадата „Медведев – президент, Путин – премиер“ все още заслепяваше кабинетните наивници в западните столици; Павловский беше един от умелите манипулатори на версията за възможно и устройващо и либералните кръгове „двувластие“: двуглавият руски орел, израз на раздвоеността, разкъсаността на Необятната между Изтока и Запада, Азия и Европа.
Малко след като безславно беше натирен от Кремъл, той разпусна и Фонда за ефективна политика. Оттогава Павловский е опозиционер. Изостави идеологическо-интелектуалните пируети във възхвала на „суверенната демокрация“; вече не стимулира и пропутинската младеж (междувременно „Наши“ се разпусна през 2013 г.). Днес някогашният „сив кардинал на Кремъл“ (така го беше нарекъл германският вестник Die Welt през 2001 г.) критикува политиката на Путин и вече артикулира либерални политически възгледи.
Истината изисква все пак обяснението, че в това превъплъщение 68-годишният Глеб Павловский далеч не е сам. Днешната т.нар. руска опозиция блести със своята нехомогенност и идеологическа пъстрота: там може да срещнете и комунисти, и националболшевики (Лимонов), и либералите от „Яблоко“, и Навалний, и кой ли още не. Там са и Андрей Иларионов – който беше икономически съветник на Владимир Путин от пролетта на 2000 г. до края на 2005 г. Или пък бившият премиер Михаил Касянов – който служеше като министър-председател на същия Путин от средата на май 2000 г. до края на февруари 2004 г.
Прелюбопитни и показателни преображения. Довчера – Грегор Замза, днес – хоп! огромно насекомо. Има ги доста и по нашите земи. Ако се поогледа човек, ще види сред гръмогласните поборници на съвремието немалко разочаровани, бивши сподвижници или следовници. Един станал опозиционер, след като го напъдили от партията, друг го прогонили от службицата, на трети му секнали кариерния устрем, на четвърти не му дали полагащото му се (според собствените му разбирания) парче от баницата...
Някои си вярват, че били „узрели и прогледнали“, или преминали през „катарзис“. Хубаво, всеки има право на метаморфоза. Но поне да има и малко смирение. Лицемерно е личният мотив, личната засегнатост да се представят за принципна битка, обилно напоена с думи като „морал“, „етика“ и „чест“. Лицемерно и грозно.
