БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Криза. Пандемия. Извънредно положение.
„Заедно под карантина“ – зове от еп.35 на сезон 9 на 7 май 2020 г. вечният и несвършващ суперсериал „Откраднат живот“ с режисьор Яна Титова, яхнал в движение вълната на общественото внимание…
Няма филмови и театрални премиери, а по социалните мрежи по милост ни пускат за празниците „претоплени манджи“ – видеозаписи на стари постановки, които някога са получавали награди и са се смятали едва ли не за шедьоври, а днес се гледат с усилие и досада.
Справка „Калигула“ (2008) на Явор Гърдев и „Когато дъждът спря да вали“ (2013) на Зорница София Попганчева.
Къде е спасението?
Естествено в сериалите, доколкото ги има в приемлив вид по тракерите и телевизионните канали.
И това доживяхме – да гледаме серийни филми като арестувани.
Спирам вниманието си върху четири такива, направени по новите стандарти – накъсани на части по 6, 8, 10 и 20 минути и предназначени за смартфони и джиесеми.
Не коментирам дали това е съдбата на тв филмова продукция и точно по такъв ли начин тя трябва да се разпространява.
След като вече образците са налице и се налагат във водещите кинометрополии – дали ни харесва или не – това е вече не бъдещето, а настоящето ни.
Днес консуматорът, зрителят е атакуван ежеминутно от различни медии и информационни източници.
Той е изтормозен, изнервен, няма достатъчно време и не винаги разполага със сигурни доходи.
Защо да не му предложим ново зрелище – минисериал по смартфона?
Ще го накълцаме на фрагменти и ще му ги пускаме „на час по лъжичка“.
Ако му хареса , ще го изгледа целия.
Разбира се , всеки епизод ще се съпровожда с минимум три рекламни вставки за покриване на разходите и ще се направи нужната разгласа.
Така цикъл от пълнометражни филми по „History channel“ се събира компактно. Досущ както ни обясняваха преди 45 години каква била задачата на водещия на информационната емисия в САЩ в 20, 00 часа по CBS– да вмести цялата информация на „Ню Йорк таймс“ на гърба на пощенска марка.
Нищо ново под слънцето…
Струва ли си?
Да, ако гледаме „1968 digital“(2019), „Свобода за Рейшон“ (2020)или „Най-опасната игра“(2020).
Съществува и друг вариант – шест части по 20 минути, какъвто е случаят със ситкома „Разузнаване“ (2020).
„1968 digital“ (качване на поредицата на 5 февруари 2019) е амбициозен и смел проект, дело на Михаил Зигар и Тимур Бекмамбетов.
Зигар го познавам като автор на бестселърите "Путин.Неизбежните войни“ (2015) и „Империята трябва да умре“ (2018), а Тимур Бекмамбетов е сред най-популярните руски режисьори, създателят на „Нощен патрул“ (2004),“Дневен патрул“(2006),„Неуловим“ (2008),„Елхички `1914“ (2014) ,„Бен Хур“(2016) и „Профил“ (2018).
Двамата са обединили усилията си и са направили авангарден сериал, обхващащ най-важните събития от 1968 г., преглеждайки хиляди метри филмов и видеоматериал и запознавайки се с теченията на водещи вестници и списания по света.
Замисълът е поднесен ефектно и атрактивно – върху екран на смартфон, изпълнен с уникални кадри и придружен с язвителни и хапливи есемеси, допълващи и осмислящи случващото се по света.
А защо 1968 г.?
Според авторите, това е „годината, от която започва всичко“, въпреки че замисълът носи провокативното заглавие „История на бъдещето“.
За Зигар и Бекмамбетов 1968 г. е наистина възлова, съществена и основополагаща.
Тогава тръгва технологичната революция, човек се готви да стъпи на Луната, жените и чернокожите се борят за своите права, студентите въстават срещу ограниченията на еснафските порядки, Джеймс Браун , „Доорс“ и „Бийтълс“ достигат пика на популярността си, Елизабет Тейлър иска да снима в Москва „Синята птица“ по Метерлинг, Солженицин пише „В първия кръг“ и „Раковото отделение“, Висоцки изживява голямата си любов с Марина Влади, в Прага се мъчат да градят социализъм с човешко лице, в Хавана тръгват по отъпканата пътека на Ленин и Сталин и дори изнасят революция в Боливия, Виетнам се бори с американския си противник под ръководството на Хо Ши Мин и ген. Во Диен Зяп, Уолтър Кронкайт призовава за спиране на военните действия в югоизточна Азия, избухва сексуалната революция, Кристиан Диор твори мода за обикновения гражданин, Мао надвива партийните си врагове и слага край на прословутата Културна революция, а де Гол и Линдън Джонсън изкарват последните си месеци във властта.
Признавам си, че изгледах 40-те епизода на един дъх.
Получил се е строен и интересен разказ, свидетелство на човешките усилия през една година, когато наистина се случват много важи неща, вземат се съдбоносни решения – нахлуването в Чехословакия на 21 август 1968 г., правят се дръзки експерименти – подводната одисея на Жак-Ив Кусто, а дори богатите и известните плачат – Анди Уорхол преживява покушение, а Джанис Джоплин затъва в своята наркотична зависимост.
Убити са Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, докато папа Павел VI е подложен на ожесточени критики заради съпротивата му срещу женските амбиции да се абортира, когато дамите сами пожелаят.
Завиждам на Зигар, че е намерил подкрепа в лицето на „Алфа банк“ и на такъв мастит продуцент и постановчик като Бекмамбетов, и е успял да осъществи на завидна висота своя смел и амбициозен проект.
Естествено, при внимателно гледане, ще се открият и липси – няма отделен епизод за „Ролинг стоунс“ например, а групата през 1968 издава албума „Просешки банкет“, докато събитията в Индия са само маркирани с идването на власт на Индира Ганди през 1966 г.
В епизода за Пражката пролет исках да видя награждаването на Иржи Менцел с „Оскар“ за най-добър чуждоезиков филм, получен за неговия шедьовър „Строго охранявани влакове“.
Церемонията от 10 април 1968 г. я има в мрежата, намерих частта, която ме интересуваше и видях моя любим режисьор да излиза на сцената, леко наклонен и притеснен и да произнася храбро и бързо своето предварително приготвено изречение на английски език.
Отсъстват най-важните филми на 1968 г. – от „Ромео и Жулиета“ и „Имало едно време на Запад“ до „Булит“, „Чарли“ , „Теорема“ и „Смешното момиче“.
Зигар и Бекмамбетов си имат свой фаворит – „Нощта на живите мъртви“ на Джордж Ромеро и му посвещават цял епизод – това е техният избор и е въпрос на принцип дали ще се съгласиш с него или не.
Имах нужда от още един епизод – за президентската надпревара в САЩ през 1968 г., за дуела между Хюбърт Хъмфри и Ричард Никсън.
Наложи се да изгледам речи те им при приемането на номинациите от техните партии – на Хъмфри в Чикаго на 21 август 1968 г. от Демократическата партия и на Никсън в Маями на 6 август от Републиканската партия.
От дистанцията на времето е любопитно да проследиш техните изяви и да разбереш защо побеждава Никсън.
Хъмфри е зализан, благ, наперен, като типичен вашингтонски бюрократ, той произнася напевно общи фрази, докато 25 минутната реч на Никсън е образец на проникновена, бляскава и добре премислена риторика.
Никсън говори с плам и силна вътрешна убеденост, той вдъхновява 20 000 делегати в залата с амбициозната си задача неговата администрация да държи връзка с хората, да наблегне на проблемите на черна Америка, да не забрави подрастващите и младежите, независимо дали са мексиканци, италианци или поляци по произход,да се грижи за трудещите се ,да възроди американската мечта, за да бъде САЩ велика страна, уважавана и харесвана по света.
Господи, това са думи, произнесени в разгара на виетнамската война, за която Никсън също говори с убеденост, че ще приключи, знаейки добре, че върху плещите му се стоварва бреме, наследено от администрацията на демократите, но той не бяга от отговорност и е готов за всяко предизвикателство.
А увереността и непоколебимостта му импонират залата, която изпраща речта му с две минутни ръкопляскания…
Ще попитате – къде сме ние в многоцветния пъзел на Зигар и Бекмамбетов?
Няма ни, за България не се споменава нищо – дори и заради инвазията ни в Чехословакия.
Все едно не е имало IX Международен фестивал на младежта и студентите в София от 28 юли до 6 август 1968 г., на който дори се чакат да пеят „Бийтълс“, сякаш всичко у нас е мъртвило, незаслужаващо минимално внимание.
Дали това е закъсняла негативна реакция на бившия Голям брат или е просто досаден пропуск?...
Изгледах два американски екшъна .
„Свобода за Рейшон“ (финал на 29 април 2020) e от 15 части с времетраене от 6 до 10 минути.
Ако и да изглежда семпла история без претенции, дело на опитния Сет Ман – „Елементарно, Уотсън!“ (2018), той разчита основно на силния сценарий на Марк Маурино, създаден по действителен случай и на впечатляващия актьорски дует между Стивън Джеймс и Лорънс Фишбърн.
Джеймс го знаем основно от „Надпревара“ (2016) на Стивън Хопкинс, където ни грабна със сърцатата си изява на легендарния лекоатлет Джеси Оуенс.
В сериала е ветеранът от Ирак Рейшон, забъркан в странна наркоафера с бивш събрат по съдба от морската пехота, който отчаяно се стреми да защити своята правда, барикадиран с жена си и сина си в празна сграда в Ню Орлиънс.
Той приема да преговаря само с ветерана полицай лейтенант Стивън Понси – Лорънс Фишбърн.
Дебатите тръгват успешно, Рейшон се съгласява да пусне семейството си, но остава сам в апартамента, правилно предугаждайки, че го грози опасност.
Уви, в този сериал правдата не тържествува – хората от SWAT желаят бързо приключване на случая, предизвикал опасна обществена реакция и медийна шумотевица.
Тихомълком е извикан снайперист, като целта е ясна – виновникът да бъде убит, а семейството му съхранено…
Ужасният обрат разстройва до дъно ветерана Понси, който дори си хвърля полицейската значка.
Той осъзнава, че е използван и че не е успял да удържи на дадената си дума.
Единствено съчувствието на сина му го закрепва на повърхността, а Лорънс Фишбърн ни поднася върхово актьорско постижение, напомнящо ни за най-добрите му дни в „Матрицата“ (2003), „Корени“(2016), „Джон Уик - 2“ (2017).
Удоволствие е да го наблюдаваш как се старае да помогне, ако и да има вид на уморена и стара мечка и колко е унизен, след като разбира, че е употребен нечистоплътно.
Освен всичко друго ангажиментът му с този сериал е проява и гражданска доблест, тъй като той е насочен срещу полицейското насилие в САЩ, а както разбираме от финалните надписи „случаят "Рейншон“ не е изключение, а един от десетките, поставящи под съмнение ефективността в действията на правоохранителните органи в страна, сочена и досега за символ на демокрацията…
„Най-опасната игра“ на режисьора Фил Ейбрахам е филм от 150 минути, нарязан на 15 десетминутни серии, с финал на 22 април, при това опасно напомнящ прочутия роман на Стивън Кинг от 1983 г. „Бягащият мъж“.(Докато ние с умиление си спомняме за първия ни уеб сериал на Камен Коларов „Пъзел: Похитени“, излъчен на 3 октомври 2018 г. и разделен на 10 части по 10 минути…)
Всъщност става дума за смъртоносно преследване на доброволец с финансови проблеми, съгласил се на най-опасното приключение в живота му, от което ще оцелее с много усилия и късмет.
За да държи в постоянно напрежение зрителя сценаристите Скот Елдър, Джош Хармън, Ричард Конъл и Ник Сантора и постановчикът Фил Ейбрахам залагат на безкрайния екшън, на гонката, на схватките и най-вече на целеустремеността и устойчивостта в характера на главния герой Додж - Лиам Хемсуърт, успял да финишира невредим , макар и наранен, да спаси своята жена – Вал – Сара Гейдън и да докаже на създателя на шоуто Майлс – Кристоф Валц, че е най-добрият играч, че е непобедим и несломим, защото има кауза и не се бои от жестоките препятствия пред себе си.
Финалът на сериала е много любопитен – Додж оживява като победител, но на хоризонта се задава следващият мераклия за кървавото зрелище и шоуто трябва да продължи…
„Разузнаване“ – премиера на 21 февруари 2020 - предлага горчиво – ироничен поглед към света на тайните служби, занимаващи се с електронната престъпност. На високо ниво и при сътрудничеството на представители на съюзниците САЩ и Великобритания.
Само че в лъскавия лондонски офис на правителствения Център за връзка с правителството, отдел „Кибербезопасност“, нищо не е такова , каквото изглежда или би трябвало да бъде.
Особено след пристигането на американската подкрепа Джери Бернщайн, оказал се надут дърдорко и с неприсъщо самочувствие, тъй като всъщност е изгонен от АНС, а впоследствие и преследван за издаване на държавна тайна.
Забавното е, че този нещастник и откровено некомпетентен агент бързо спечелва симпатиите на своите британски колеги, проваля се на полиграфа, но се старае да работи в екип, да се бори с престъпността, да се влюби в своя колежка и дори да предлага нестандартни методи и способи за повишаване ефективността в дейността на службата.
Точно за това и английските съратници му помагат с импровизираната гей сватба между него и Джоузеф Харис, облекчавайки доколкото е възможно неговата печална участ в бъдеще.
Ситкомът е забавен и много смешен, гледа се с удоволствие, съществен негов плюс е химията и доброто взаимодействие между звездата Дейвид Шуимър – Бернщайн и Ник Мохамед – Джоузеф Харис, който е и един от сценаристите, заедно с Андрю Елард.
Режисьорът Мат Липси демонстрира проверен вкус към качествената комедия и допринася за доброто ни настроение с натрупания в миналото опит със сериалите „Малка Британия“ (2006) и „Това е Джинси“ (2014).
Без да е със свръхамбиции „Разузнаване“ печели с лекота зрителските симпатии и закономерно се насочва към своя втори сезон…
Връщайки се към нашите географски ширини правя бърз преглед на пет нашумели сериала - в Италия, Франция и в бившия соцлагер – Сърбия, Русия и у нас.
„Новият папа“ (гледан на 11 и 12април 2020) на Паоло Сорентино е продължение на неговия нашумял сериен филм от преди четири години „Младият папа“.
Още слоганът му впечатлява – „Двама папи.Един Ватикан. Предстои свещена война“, както и изящно написаният и пълен с тънък хумор и впечатляващи обобщения за съвременния живот сценарий, дело на Стефано Бисе, Умберто Контарело и Паоло Сорентино.
Внушителен и на висота е и актьорският състав, в който блестят имена като Джуд Лоу – Лени Белардо, Джон Малкович – сър Джон Бренъкс, Сесилия де Франс – Софи Дюбоа, Людовин Сение – Ещер Орби,Силвио Орландо – кардинал Анджело Войело, Хенри Гудман – Дани, Даян Кийтън – сестра Мери, както и Шарън Стоун и Мерилин Менсън, имащи силни и запомняща се камео изяви.
Десетте епизода изтичат неусетно, особено, ако се гледат последователно, но по важното е, че те оставят трайни следи в съзнанието ни.
Защото поредицата не е екстравагантна сатира на нравите във Ватикана, нито извратена фантастика.
Тази наистина гениално конструирана и експонирана творба обсъжда въпросите за силата на вярата и за страха от загубата и самотата в напрегнатия ни ден.
Разпадът на обществото и пълната безсмисленост на днешните лидери, които не могат да гарантират сигурността от терористични атаки и свеждат прословутата демокрация до измама, се осмива по ефектно артистичен начин.
А къде е Бог? И кой трябва да управлява Светия престол в условията на привидно неразрешима и абсурдна институционална криза?
Това са въпроси, които измъчват всички герои в продукцията.
Сериалът трябва да се гледа поне два пъти. Той провокира и забавлява.
Кара ни да търсим житейските истини, да не се предоверяваме на авторитети и да отстояваме собствената си позиция.
Освен всичко друго е заснет прекрасно от Лука Бигаци и е не само пиршество за очите, но и за разума ни.
Не знам дали ще има продължение. През декември 2019 г. операторът Бегаци призна, че е изтощен от сгъстения цикъл на работа по проект , струващ 40 милиона евро и се закани никога повече да не снима сериали…
Петият сезон на „Бюро за легенди“ – 6 април – 4 май 2020, с режисьори Ерик Рошант, Матийо Касовиц и Жак Одиар, предложи достатъчно напрегнат сюжет и силни емоции.
Не съм сигурен дали това ще е финалът на сагата – заговори се за закриването на бюрото, но ми бе любопитно да проследя съдбата на Гийом Малотру – Грубиянинът /Павел в яркото изпълнение на Матийо Касовиц, иначе чудесен професионалист, но вечно разпънат между Франция и Русия и техните специални служби, свой сред чужди, чужд сред свои, независимо дали е в Сирия или в Москва, дали се бори с терористи или флиртува с руския си началник Карлов – Алексей Горбунов.
В последния десети епизод на сезона се появява и нашият Захари Бахаров в ролята на Анатолий Хлебников, доказвайки за пореден път, че е неоценим като майстор на важни епизодични роли, вкл. в западни продукции, а финалните надписи, маркиращи посвещението на екипа „в памет на звукорежисьора Марк Ангелс, починал на 54 г. от коронавирус на 9 април 2020 г.“ грубо и директно напомнят на зрителя, че докато той се е забавлявал с прочутата тв драма, човек от екипа си е отишъл от този свят, покосен от връхлетялата ни пандемия…
„Южен вятър“ на Милош Аврамович бе най-популярният сръбски филм за 2018 г., който гледах на 10 януари 2019 г. и за когото написах възторжено ревю.
Какво бе учудването ми като разбрах, че Аврамович и съсценаристът му Петър Михайлович са разработили сериал, в който готовият филм присъства в първите четири епизода, а след това историята е доразвита с нови 10 епизода .
Излъчването започна на 10 януари и приключи навръх Великден – 19 април 2020 г.
Всяка серия се качваше на другия ден след показването й в мрежата и, тъй като нямам проблем с езика, не ми бе трудно да я изгледам с нетърпение и голямо желание.
Съгласен съм с мнението на доста потребители, че този сериал, иначе направен с много ентусиазъм и солидно финансиране, е пълен с клишета, че той отчита постигнатото в Русия – „Бригада“ (2002) на Алексей Сидоров и у нас – „Под прикритие“ (2016) на Димитър Митовски и Виктор Божинов.
Това е и неизбежно – трудно се открива в развлекателния бизнес топлата вода.
Но на мен въпреки това ми бе интересно с „Южен вятър“.
Проследих напрегнатата интрига, видях и героизацията, и романтизацията на бандитите, иначе по нищо не различаващи се от хората на властта, които уж трябва да ги озаптяват, бях ням свидетел на сделките и схемите им и накрая съпреживях големия финал.
В него всичко си дойде на мястото – ненужният конкурент - Василие Тирашинович - Байо –Любомир Бандович бе убит от Червения – Александър Барчек – старият и проверен партиен кадър, който предаде щафетата по търговията с боливийския наркотик на Петър Мараш – Милош Бикович, утвърдил се пред очите ни като новия Кръстник на сръбската мафия.
Това бе най-логичният ход, след като менторът му Царят – Предраг Мики Манойлович загуби жена си – Даниела Михайлович и реши да се оттегли.
Мараш осребри успеха си с луксозна къща и още по-шикозен джип, екссъпругата му София – Йована Стойкович предвидливо се прибра при него, Царят се сгромоляса величествено и безжизнено до масата на верандата си в стил „Марлон Брандо“ от „Кръстникът“ (1972), а симпатичният мафиотски посредник Чезаре Лукарди – Паскуале Еспозито върна на патрона си сумата от 400 000 евро, след което дрогата можеше вече свободно да превзема балканския пазар.
В „Южен вятър 2“ има и стабилна „българска връзка“.
Нещо, за което знаехме още от филма от преди две години.
Българският гангстер Димитър Митевски в страховитото изпълнение на Христо Шопов и неговата дясна ръка Бойко – Александър Сано, без да забравяме Иван Костадинов – българинът, бяха достойни конкуренти и в измамата на сръбските си авери, но, логично, накрая загинаха със смъртта на храбрите, при устроената им засада – Димитър, докато се опитва да прескочи телената ограда, а Бойко, издъхнал с наръгана в лявото му око отвертка…
Както се казва – чисти сметки и без конкуренция от опасните и непредвидими българи.
„Южен вятър 2“ е направен професионално безупречно, съспенсът е неспирен , актьорските изяви – особено на Милош Бикович, Мики Манойлович и Алексдандър Барчек са на завидна висота, специално внимание заслужава музиката на Александър Ранджелович и особено песента „Пази се“, превърнала се в безапелационен хит и затова не се изненадах, че от RTS1 са замислили нов сезон на сериала.
Явно и при западните ни съседи апетитът идва с яденето.
Русия ме изненада приятно с 16 сериен боевик „Рикошет“ – 6-16 април 2020.
Над сценария са работили шест души – Денис Карышев, Родион Белецкий, Александър Турбин, Анна Графкова, Валерия Подорожнова и Вячеслав Кирилов, а като режисьори са се подписали Денис Карышев и Вячеслав Кирилов.
Всички те са под шапката на генералните продуценти Тимур Вайнщайн, Рафаел Минасбекян и най-вече Джанек Файзиев.
Той е истинският господар на шоуто.Той знае какво иска публиката и умее да й го поднесе по подобаващ начин – споменавам само „Консултантът“ (2016), „Мъртъв на 99 %“ (2016), “На лов за дявола“ (2017), „Крепостта Бадабер“ (2018), „Консултантът 2" (2018), „Пазачът на фара“ (2019) и „Тримата капитани“ (2020).
В конкретния случай Файзиев използва умело устойчивостта на два архетипа, доказали своята ефективност.
Артьом се завръща в родния си Анинск под чуждото име Денис и с намерението да прави бизнес като почетен олигарх.
Оказва се, че на всяка крачка го преследва миналото му отпреди 22 години, когато тържествено е погребан и той точно като граф Монте Кристо, но в суровите руски провинциални условия, трябва да оцелява и раздава правосъдие – повече с куршуми и летящи трупове, отколкото с ритници и лично убеждаване.
Не крия, че на моменти епосът ми напомняше „Възмездие“ (2018)на Давид Ткебучава и Михаил Кабанов, но явно такава е действителността в необятната страна, където провинцията е стегната в менгемето на местни феодали и обслужваща ги власт, а за да се промени статуквото непременно трябва да се появи самотен храбрец, който да раздава правосъдие.
Като, разбира се, на финала като „бог на машината“ ще се яви в добавка очакваният добър човек – шефът на полицията Ремизов – Сергей Чудаков, изпратен от Москва, който, заедно с Денис – Артьом Волков - Александър Устюгови Павел – Пьотр Риков, любимият на сестра му Вероника - Виктория Заболотная, ще възстанови правдата в малкото, но перспективно руско градче.
Сериалът ми хареса като драматургична конструкция.
За някои той може да се стори ненужно разтеглен, но ме впечатли детайлната разработка на образите и адекватното усвояване на сюжета, подчинено на вътрешната логика и правдоподобност, вкл. и с неизбежното елиминиране на монтирания местен олигарх Седой, със само един гаф – необяснимото и останало без последствия освобождаване на Павел от Денис от скривалището, подготвено от Тимур – Константин Адаев.
„Рикошет“ ми допадна и с майсторската си режисура, и с отличната актьорска игра, която, колкото и да е малко вероятно за сериал, смесица от мелодрама и кървав екшън, звучи правдиво и убедително.
Най-запомнящи са интепретациите на Александър Устюгов – Артьом Волков, Сергей Шнирьов – Константин Седой, Константин Адаев – зловещият Тимур , Юрий Тарасов – Гонзо и, разбира се, на Екатерина Волкова, създала подкупващо искрен и емоционално въздействащ образ на сляпата Кира, разкъсвана в чувствата си между Седой и Артьом.
Ще допълня, че не съм голям фен на сериалите, пускани но НТВ, тъй като ги смятам за спекулативни и евтино направени, но с „Рикошет“ положението е коренно различно.
Работено е здраво и умело, създаден е силен и впечатляващ продукт, който, не се стеснявам да го кажа - е на нивото на „Бригада“.
Тъй че най-вероятно, отчитайки и зрителските оценки и нагласи, сме в очакване на втори сезон.
Отлично свършена работа от Файзиев и неговият екип!
В България като последна радост ми остана гледането на новия и толкова хвален сериал, излъчен по НОВА тв „Ягодова луна“ - 25 февруари – 12 май 2020.
Сценарият е дело на Милена Фучеджиева и Елена Иванова, а режисьори на 12-те епизода са Зоран Петровски, Димитър Гочев и Асен Блатечки.
Поредицата е направена със замах, съчетавайки в себе си пожарникарска драма, мелодрама и изобличителен поглед към безпардонните кукловоди, все още чувстващи се господари у нас и направляващи съдбата ни.
Сериалът носи духа и атрактивното мислене на сценаристката Милена Фучеджиева, която натрупа опит със „Седем часа разлика“ (2012) и най-вече в сътрудничество с Елена Иванова при реализацията на „Пътят на честта“ (2019).
Режисьорите умело следват находките, динамиката и добре разработената образна система в драматургията и ни предлагат динамичен и смислен филм, който едновременно развлича и неусетно ни подтиква да се замислим.
Как трябва да живеем в този свят, къде свършва границата на компромиса, дали преследването на успеха и личния просперитет трябва да е с цената на всичко, колко са важни парите и общественото внимание, за да бъде всеки от нас щастлив и удовлетворен от своя живот?
В поредицата са събрани накуп най-известните и актуални артистични имена в България, които според възможностите си създават интересни и интригуващи образи.
От Асен Блатечки - полковник Любо Божинов и Александър Сано – Георги Джамбазов до Христо Мутафчиев – Ангел Генчев , Димо Алексиев – Боян Генчев, Стефка Янорова – Светла Джамбазова, Радина Боршош - Рая Божинова, Любомира Башева – Лизи и Невена Бозукова – Цвета. Не може да се мине без дежурното присъствие на Ивайло Захариев, появяващ се в ретроспекциите като Димитър Джамбазов – бащата на Георги.
Сериите текат неусетно, въпреки подозренията, че създателите им прекалено много са се учили от „Пожарникарите от Чикаго“на Майкъл Бранд и Дерек Хаас, чийто осми сезон започна да се излъчва на 25 септември 2019 г.
Режисурата не блести с нещо оригинално, но и тримата постановчици са опитни професионалисти и знаят как да задържат зрителското внимание, въпреки че в мен остава вкуса на нещо познато и вече гледано.
Не казвам, че „Ягодова луна“ е копие под индиго на „Пътят на честта“, но имам чувството за добре приложени хватки, познати от драматургията на Фучеджиева и Иванова – като замяната на незаконни търговци през сръбската граница по време на ембаргото с колеги пожарникари или абсолютните злодеи, приличащи си като две капки вода – Киро Християнина – Веселин Плачков и Боян Генчев – Димо Алексиев са най-малките от констатираните слабости.
В добавка натрупаните проблеми оформят пъзел, който, естествено, експлодира в буквалния смисъл на думата на финала на 12 епизод със смъртта на Алекс - Ваня Джаферович, подготвяйки ни за следващ сезон…
Приключвам прегледа си на 13 май, съвпадащ с края на извънредното положение и въвеждането на извънредна епидемична обстановка в България.
Търся символика за случващото се по света и у нас и се сещам само за заглавието на един важен филм на Рангел Вълчанов от 1988 г. – „А сега накъде?“
