МАРИЯ ПАНАЙОТОВА, ПОРТАЛ КУЛТУРА
Най-странните неща в подготовката за представление…
По време на подготовка за представление са се случвали много странни неща. Случвало ми се е да сменям актьор в главна роля в последните 15 минути, случвало ми се е да сменям текст в последните 10 минути, случвало ми се е да сменям части от екипа също. И най-странното във всичко това е, че не полудяваш, въпреки че изглежда като лудост.
Най-трудният текст…
Всеки текст е много голямо предизвикателство. Ако се срещна с текст, който не разбирам, чакам да направи едно „прещракване“ и да започне да се отваря. Ако не се отвори, тогава се разминаваме. Има един текст на Витолд Гомбрович – „Ивона, принцесата на Бургунда“, който много бих искал да направя, но мисля, че е много сложен, както за мен, така и за ситуацията. Него съм се отказал да го правя. Отказал съм се да правя и „Образ и подобие“ на Радичков.
Любимата част от репетициите…
Любимата част от репетициите са трите минути преди репетиция, в които все още можеш да избягаш. Другата ми любима част е малко преди премиерата, когато усещаш какво ще бъде представлението, защото то вече е живо същество и започва да изисква своите си неща. След добро въртене, когато имаме бележки и може много да говорим, но всъщност цялата част от информацията се предава отвъд думите – също е любима част от процеса. Когато за първи път усетиш, че работата започва да придобива някаква форма и от това ще излезе представление.
Най-лошата част от репетициите е всичко останало – битът, закъснелите актьори, които са били на купон предишната вечер и не са си научили текста, техническите трудности, разправиите с директорското тяло – такива неща, като в нормалния живот.
Притесненията преди премиера…
Притеснението преди премиера е дали нещото ще се случи, дали ще се получи среща, дали представлението ще проработи, така че да извади наяве смисъла, който ни е накарал да започнем да го правим.
Другата страна на театъра…
Другата страна на театъра е абсолютно същото като другата страна на живота. Т.е. цялата баналност на процеса е там и ти трябва да я приемеш и да го направиш магичен по някакъв начин, това е като да ваеш някакви форми от нищото. Когато се получава, е много хубаво. Когато не се получава – си фрустриран и искаш да се гръмнеш. При мен, разбирам, че се е получило, когато гледам и не изпитвам срам и позор от това, което съм направил. Някакъв мой вътрешен дявол е съгласен да приеме това и да не саботира. Когато успея да го прекрача него, тогава има шанс да се получат нещата. Това, което се появява е някакво усещане за единение, за контакт, който е отвъд контакта, който ни продават официално навсякъде – в семейството, на улицата, на работа и т.н. Това е нещо, което трансцендира, минава през всички пластове и се качва нагоре. И тогава се изтриват различията между хора, които иначе в нормална ситуация биха влезли във война. Когато тези различия се изтрият, ти се научаваш да не съдиш този, който не разбираш, защото си го разбрал или усетил като част от себе си, или най-малкото – си се привидял в кожата на собствения си опонент. Театърът има потенциал да прави това. Има го в ДНК формулата му и това го прави изключителен.
Театърът във Франция…
В последните три години и половина работя в Националния театър в Тулуза. Това, което се случва там (особено през изминалата година и половина), е това, което се случва навсякъде. Бяхме затворени, не можехме да приемаме публика през по-голямата част от предишния сезон. Ние продължихме да произвеждаме представления, повечето от тях са в хладилника в момента. Продължихме да правим всякакъв тип ателиета и изследователска работа, свързана с изпълнителските изкуства, защото в момента, в който театърът не може да упражнява това, което трябва да прави, ние решихме да го преосмислим като един вид лаборатория, привилегировано място, в което можем да запазим все пак някаква част от сънищата, които ерозират и се рушат в момента. Това правя във Франция, на френски.
"Новото нормално“ в театралното изкуство…
„Новото нормално“ в театъра би било това, че ще успеем да запазим пространството, за да може да се случва обмен на енергия, обмен на идеи и гледни точки, отвъд различията, заради които иначе сме склонни да се противопоставяме един на друг. Този тип пространства в съвременното общество се стесняват все повече и повече и започват да стават нелегални. Театърът е едно от малкото места, където истинската среща продължава да бъде легална. Трябва да се борим да запазим това пространство.
Театърът с онлайн алтернатива…
Театърът винаги е бил място, още от Древна Гърция, в което хората отиват, за да се срещнат със своите богове и/или със своите демони. Да влязат в контакт с нещо, което е невидимо и нещо, което е отвъд всекидневието. Днес театърът продължава да има тази претенция. Онлайн опитите да се прави театър са палеативни решения в някаква степен, не може всеки текст да бъде представен във видео формат, но пък интересното е, че много неща, за които не вярвахме, че могат да минат онлайн, всъщност се оказа, че работят. И другото интересно е, че тези процеси започнаха да подтикват театралните практици да опитват форми във виртуалното пространство, които са инспирирани от живия опит на театър, но които не са заснет театър, не са „ни риба, ни рак, ни щука“, а нещо четвърто, нещо като нищо друго на света. Там има ниша, която театърът би могъл да разработва все повече, за да стигне до най-младите, които са израснали с екраните на телефоните си и нямат този естествен подтик да отидат на театър. В същото време това не значи, че нямат подтик да общуват истински, само че на тях им е много трудно да намерят адекватна форма, особено днес. В този смисъл, театърът би могъл да предложи решение.
***
Европейската инициатива Нощ на театрите ще отбележи своята девета година в България и на 20 ноември ще събере в едно голямо и вълнуващо събитие стотици съдържания в десетки български градове, като към момента (поради динамичната обстановка) се планират събития както на живо, така и в различни онлайн платформи. Всичко актуално следете в официалния сайт, във фейсбук, инстаграм и Viber Community на инициативата.
