Днес, 7 май, се навършват 190 години от рождението на германския композитор, пианист и диригент Йоханес Брамс. Той един от водещите представители на романтизма в музиката.

ПЛАМЕН АСЕНОВ, БНР

Йоханес Брамс, Симфония №1. Както повечето му творби, започва драматично, често оттам, където другите свършват. После прелива към нежна мелодичност – все пак е векът на музикалния романтизъм. И завършва с величествен, но вдъхновяващ трагизъм. 

Правилно казват, че Брамс не търси вдъхновение вън, както е типично за романтиците - в литературата или в живота наоколо. Той е по-класически ориентиран, неслучайно не създава нито една опера, а се отдава предимно на инструментални форми. Литературни текстове ползва, но само в песенното си творчество и в многогласните вокални композиции. Но в същото време музиката му отразява изцяло, сякаш рисува, неговия характер, вади на показ дълбоко скритите мисли и чувства, някои от които той не признава и пред самия себе си. Колкото композиторът е склонен иначе да се крие, да не показва истинската си същност и пред най-близките, толкова в музиката си той заявява открито – ето ме, това съм аз. Брамс и музиката му сякаш са едно същество – сложно и талантливо, но и неуверено, силно наранено, но и способно да превърне белезите в творчески инструменти.

Брамс е един от най-известните композитори от епохата на романтизма, макар че всъщност не е изцяло романтик. Той се познава с Вагнер, Лист и другите фигури в тъй наречената „Новогерманска школа“, но, въпреки че харесва музиката им, не е като тях – и дори влизат в известни конфликти. Когато Брамс представя Първа симфония, някои с възхищение започват да я наричат „Десета“. Тази меломанска шега има предвид факта, че Бетовен пише 9 симфонии, а Брамс в известен смисъл продължава неговия път – ето ви Десета. Но Вагнер например, недоволен, че Брамс не тръгва в неговата посока, се изказва остро - критикува симфонията като проява на музикално безсилие и се заяжда заради откровените заемки от Бетовен, които се чуват. На което Брамс, който всъщност изразява почитта си към гения, като интерпретира негови теми, отговаря не по-малко злъчно: „Ами това всеки глупак може да го чуе“. 

Така или иначе, ясно е, че Брамс е силно класически ориентиран. Заради него дори се ражда изразът „Трите Б“, който насочва към музикалния триъгълник - Бах, Бетовен, Брамс. Но Брамс не е и класик в тесния смисъл на думата - времената са други, публиката е друга, самата музика е друга. Някои го сочат също за предтеча на музикалния модернизъм. И това е вярно, но пак само донякъде - той наистина забива някои жалони на модернизма, но не е истински модернист, не и в смисъла на Шьонберг например. Какво да ви кажа – Брамс е сам себе си и това е може би най-високото признание, което творец може да получи.

Брамс е дете-чудо. Отначало получава уроци по цигулка и пиано от баща си, а първият му учител по пиано се оплаква: „Би могъл да стане много добър пианист, ако не беше непрестанната му страст за композиране!“. Тогава Йоханес е на 7. На 10 дава първия си концерт, като изпълнява Бетовен, Моцарт и Херц. Но учителят му греши – момчето не само има страст към музиката, но обича пианото и и истински перфекционист, така че става изключително добър пианист. Този учител скоро казва, че вече няма на какво да го научи и го праща при Ото Марксен. Марксен запознава младежа с творбите на най-големите класически фигури и подкрепя неговия композиторски талант. В следващите години Брамс изнася доста рецитали, в които изпълнява както класически, така и свои композиции - не са само за пиано, но за камерен оркестър и мъжки вокален хор. За съжаление обаче, по-късно той оценява като незначителни ранните си композиции и изгаря всичко, което е създал преди 19-та си година.

Дали е прав Брамс да бъде толкова критичен към ранните си творби? Не съм съвсем сигурен - и то заради случката, с която името му започва бавно да се прочува. Брамс е на 20, когато отива с препоръчителни писма в дома на Роберт Шуман и му свири свои композиции. Шуман изпада във възторг и веднага вика жена си, прочутата пианистка Клара Шуман, също да чуе младия талант. Така се поставя началото на една от най-романтичните истории в музикалния свят изобщо, но за това после. Самият Шуман, чиято дума се чува навред в музикалния свят, публикува ентусиазирана статия, озаглавена „Нови пътища“. В нея нарича Брамс „човекът, „чиято съдба е да даде израз на епохата по най-възвишен и идеален начин“. И този възторг всъщност е свързан точно с ранната музика на Брамс – която той все пак унищожава. От друга страна, явно може да си го позволи, защото е сигурен, че там, откъдето тази негова музика идва, има още много.

Йоханес Брамс е роден през 1833 година в Хамбург. Фамилията му идва от немската дума за вид цвете, а музикалното цвете Йоханес разцъфва рано. В раждането и ранния му живот обаче има обстоятелства, които се отразяват силно не само върху таланта и развитието на композитора Брамс, но върху характера и поведението на човека Брамс. 

Първо, баща му, Якоб, е уличен музикант, който свири на много инструменти. Той веднага разбира, че малкият има талант и отрано му преподава музикалните основи на цигулката и пианото. Вторият важен факт. На 20, Якоб се запознава с шивачката Йохана - 17 години по-възрастна, не особено красива, с един крак по-къс от другия, но се залюбват, след 4 години женят и имат три деца. Закономерно или по вселенска ирония, точно на 20 Брамс, също като баща си, се влюбва в неподходяща по-възрастна жена – Клара Шуман. Тя е на 35, майка на 7 деца и съпруга на ментора му Роберт Шуман. Макар те да не се женят, дори когато Роберт умира, Клара е голямата любов на Брамс. Факт три - семейство Брамс, макар че Якоб става музикант в Градската филхармония, е по-скоро бедно. Баща и син свирят по хамбургските кръчми, повечето от които са и публични домове, а там юношата има преживявания, които го нараняват и, макар после да твърди, че белезите само му помагат да е по-силен, остава донякъде осакатен – и в отношението към жените, и като увереност в собствената мъжественост.

Когато през 1847 умира Менделсон, учителят Марксен казва на приятел: „Един майстор си тръгна, но друг, по-голям, идва да го смени – Брамс“. Някъде по това време Брамс започва да изнася самостоятелни концерти, а през 1850 се сближава с Еди Ремени, унгарски цигулар-виртуоз, с когото правят съвместни концерти. Три години по-късно, в Хановер, Ремени го запознава с друг унгарски композитор и цигулар – Йозеф Йоахим. Брамс и Йоахим се сближават за цял живот, двамата дори „тренират“ заедно, като си подхвърлят теми, разработват ги и така се обучават взаимно, най-вече, както казва Брамс, „в двойния контрапункт, канони, фуги, прелюдии“. Винаги съм си представял, че страстта на Брамс към унгарския чардаш е плод на вълшебни нощи с някоя необуздана унгарска красавица. Но не, грешка – вдъхновението му си е чисто музикално и той композира знаменитите си 21 Унгарски танци, само защото може. Или защото знае, че ще са наистина безсмъртни.

Йоахим подпомага възхода на Брамс и като му дава препоръчителни писма до Роберт Шуман. Роберт чува композициите му и пише хвалебствената статия, с която го изстрелва на голямата немска музикална сцена. Брамс пък изпада в типично двойствено състояние – хем е доволен, хем е смутен, дори уплашен и пише на Шуман: „Вашата възхвала ще събуди толкова необикновени очаквания у публиката, че не знам как бих могъл да ги задоволя“. Е, не знае, затова просто впряга целия си музикален гений. Издателите вече го търсят и плащат добре, а той пък се престрашава да публикува не анонимно. В същото време, Брамс се сближава много със семейство Шуман, става нещо като осиновено дете, но и се влюбва до уши в Клара. Тя също не е безразлична, а условията за тези чувства са налице и у двете страни. Заради тежките преживявания в бардаците на Хамбург, Брамс съзрява късно. На 20 той още е голобрад, гласът му не е мутирал, но пък е истински дългокос красавец с огромен музикален талант и бъдеще. Клара е красива и умна жена, страхотна пианистка, а и въплъщава дълбокия, може би неосъзнат копнеж на Брамс по спокоен живот на типичен буржоа, който, след работния ден се прибира в къщи, а не ходи по проститутки. Човек, който не е „свободен, но самотен“, както е заглавието на цигулковата соната, посветена на Йозеф Йоахим, чиято трета част е композирана от Брамс. 

През 1854 Роберт Шуман, мъчен от музикалните бесове в главата си, прави опит за самоубийство и е въдворен в психиатрия. Клара е бременна със седмото им дете и има нужда от помощ. Брамс се мести в Дюселдорф и е до нея през цялото време. След две години Шуман умира, а дотогава Брамс много пъти вече е признал любовта си пред Клара. И двамата обаче стриктно спазват правилата, той спи на горния етаж, не се докосват дори, макар че огънят ги изгаря. Повече него на този етап, когато  пише на любимата: „Иска ми се да можех да ти пиша толкова нежно, колкото те обичам и да ти кажа всички хубави неща, които ти пожелавам. Ти си ми толкова безкрайно скъпа, по-скъпа, отколкото мога да изразя. Бих искал да прекарам цял ден в това да те наричам с мили имена и да ти правя комплименти, без изобщо да остана доволен“. Дали тази страст се реализира в нормални сексуални отношения след смъртта на Шуман? Може би, а може би не. В един момент Брамс и Клара отиват заедно в Швейцария, за да премислят нещата. Какво точно става там, никой не знае. Но е факт, че скоро той си тръгва, тя го изпраща, и всеки поема по своя път, макар че остават завинаги близки, а след нейната смърт през 1896 и той започва да гасне, за да си замине само след няколко месеца.

Йоханес Брамс и Клара Шуман запазват и дори развиват огромната любов помежду си в следващите 40 години. Връзката им, според повечето изследователи, остава сексуално неконсумирана, макар че и двамата не са безполови същества. След това, пише Едуард Хичман в статията „Брамс и жените“, „негови сексуални обекти бяха само момичета от народа, най-вече платените проститутки“. Е, има и певици, които винаги се навъртат наоколо. 

Все пак, Брамс  преживява още два пъти голяма любов в живота си. Първо е Агате фон Сийболд, красива и интелигентна брюнетка, сопрано с ангелски глас. Има годеж, разменят се пръстени, но в един момент Брамс праща писмо: „Обичам те! Трябва да те видя пак! Но не мога да бъда обвързан!“ Дали това има общо с репликата на Клара Шуман: „Много бързо ме забрави!“ Дали е свързано с факта, че той се бои да не пренесе на една почтена жена някаква болест, хваната от проститутка, както смятат някои. Дали е поредната безумна проява на типичната му несигурност? Факт е, че сам Брамс обяснява постъпката си с един музикален провал.

Днес музиката на Брамс е широко достъпна и, да речем – разбираема, негово парче може да се чуе практически на всеки симфоничен концерт. По неговото собствено време обаче не е съвсем така. Да, той става все по-популярен, славата му расте – но говорим най-вече за критиците и средите на истинските меломани. Иначе за най-широката публика композициите му все още звучат странно, различно от всички останали, понякога стряскащо. Известна история гласи, че един критик в англоезичния свят предлага всички зали, където се представя симфонична музика, да имат специална врата, на която да пише: „Изход – в случай на Брамс!“ Колкото и да е шега, тя говори много за истинското отношение на масовата публика. Например в Лайпциг, където местната знаменитост е Феликс Менделсон, хората никога не са харесвали особено неговия по-млад музикален наследник, но и съперник. И когато Брамс представя там своя Концерт за пиано №1, провалът е пълен. В писмо до приятеля си Йоахим той описва конфузната ситуация така: „Накрая три чифта ръце се повдигнаха и събраха много бавно, но от всички страни последва съскане, което ясно забрани подобна демонстрация!“ Този провал сред публиката е съпроводен и с провал сред критиката. „В тази музика идеите се раждат или тъпо, или болезнено…..изключително рядко има органично развитие и логично продължение“ – безцеремонно пише един критик. Това са фактите, с които самият Брамс обяснява развалянето на годежа си с Агате, колкото и нелепо да звучи по такъв начин човек да смесва нещата от живота, с живота на нещата.

През 1865 г. умира майката на Брамс и той започва да пише своя знаменит „Германски реквием“. Това е творба в седем части, които се представят по различно време, но цялостната премиера е в критичния за него Лайпциг през 1869. Триумфът е огромен, а последвалите концерти в Англия, Швейцария и Русия превръщат Брамс от звезда на германската, в звезда на европейската музикална сцена. В този момент се появяват също първите от неговите „Унгарски танци“, част от колекцията му валсове и песни, кантатата „Риналдо“, както и два от първите му струнни квартета. Все още никой не знае, но Брамс е в разгара на писането и на своята Първа симфония, която е наченал още през 1855 и, със свойствения си перфекционизъм, изпипва до последната нота. Тя се появява на бял свят чак през 1876, но е последвана от още три, които затвърждават славата му на истински наследник на Бетовен. Някъде между тези велики музикални стъпки, Брамс успява да преживее още една странна любов. Той се влюбва в Джули, 24-годишната дъщеря на Роберт и Клара Шуман, но не признава чувствата си, а тя се сгодява малко по-късно. Тогава Брамс пише „Рапсодия за алт“ оп. 53 и я нарича „моята сватбена песен“, когато я праща на своята вечна любов и майка на неслучилата му се съпруга – Клара Шуман.

Годините на най-голяма слава Брамс преживява в европейската музикална столица – Виена. Той се наслаждава на всичко в града и казва на приятел: „Живея в този град, сякаш съм в провинцията“. Брамс вече е богат и може да си позволи глезотии, което и обича да прави. Всеки ден обядва в „Червения орел“, изискан ресторант до катедралата „Св. Стефан“, където се събират знаменитости. Пада си по салата с херинга, обожава телешки гулаш и пилаф, които полива с халба-две бира, а после пие най-фино токайско вино, от което заведението държи буренце само за него. След обяд, Брамс прави малка разходка и сяда в Градската градина за кафе с малък коняк, докато чете вестниците. Да, изглежда като човек на живота, но, от друга страна, Брамс е и много затворен, а с възрастта става и все по-дистанциран от хората. Веднъж му изпращат списък с гости на тържество в негова чест с молба да задраска онези, които не иска да види там – а той задрасква собственото си име. Постепенното оттегляне от живота и хората, води и до пълното му изчезване.

През 1896 г. е публикувана последната му творба – „Четири сериозни  песни“. Той я пише, докато любимата му Клара умира, а след това у самия него започват симптомите на една от най-смъртоносните болести – рак на панкреаса. Още приживе Йоханес Брамс казва на приятел, че един ден ще се превърне в акорд и ще изчезне в небето. Така и става.

„Никоя страна не може да се развива, ако гражданите й не са образовани.“

Нелсън Мандела, южноафрикански политик и борец за мир, роден на 18 юли преди 106 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поглед назад: меланхолията, която ни влюби в „Изгубени в превода“ на София Копола

 Филмът оставя ярка следа както в съзнанието на зрителите, така и в историята на киното от първото десетилетие на 21-ви век...

Възкръсва ли  американският уестърн?

 

Най-амбициозният проект на Кевин Костнър - „Хоризонт“, е вече факт

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...