27 март е Международен ден на театъра. Предлагаме ви две статии от Йожен Йонеско - великия театрал за Негово Величество Театъра. Те са преведени от френски и предоставени на skif.bg. от Огнян Стамболиев.
---
ТЕАТЪРЪТ Е КОНСТРУКЦИЯ НА ОСВОБОДЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ
Когато през 1959 година МТИ (Международният театрален институт) ме удостои с честта да участвам в неговия конгрес в Хелзинки, аз представях Новия театър – вече не е толкова нов! – наречен тогава Театър на Авангарда (Абсурда). Посланието ми завършваше със следното заключение: “Авангардът означава свобода”. Тази дефиниция или прокламация беше посрещната от повечето участници както от Запада, така и от Изтока, като твърде двусмислена и дори опасна! Оттогава изтече твърде много вода. Но в онази епоха театралите, притеснени от ограничения буржоазен театър, или от т. нар. “социалистически реализъм”, се страхуваха от всяка нова идея. Реализмът господстваше както в булевардния, така и в идеологическия театър, но новите идеи постепенно вземаха връх.
Ние се възпротивихме на реализма по простата причина,че действителността съвсем не е реалистична и че реализмът е само една школа, един стил като всички останали и вече се е превърнал в академизъм, т.е. е мъртъв. Възпротивихме се и на идеологическия театър, защото е затворник, пленник на една теза, доктрина, на постулати, които авторът трябва да приеме, без да има правото да ги оспори и дори да ги тълкува.
Но истината е във Въображението. Театърът на Въображението е театър на автентичната истина и е в известна степен документален. Документът никога не може да бъде честен или свободен по простата причина, че е ориентиран. Въображението не може да мами. То открива нашата психология, нашите постоянни или моментни страхове, глъбините на нашата душа. Човек, който не мечтае и сънува, сигурно е болен. Функцията на съня е необходима за всеки от нас. Но необходимо е и Въображението. Артист, на когото са отнели свободата на Въображението, т.е. свободата на духа, става отчужден и дори безличен. Големите революционери или откриватели по принцип са били мечтатели, дори утописти. Но когато утопията стане държавна, принуда, закон, животът се превръща в истински кошмар. “Сънят, казваше един голям психолог, е драма, в която сме едновременно автор, актьор, режисьор и зрител.”
Театърът е конструкция на освободеното Въображение. Всеки от нас има нужда да измисля. Самият аз написах пиеси за театъра, воден от желанието си да измислям. Да измислям, да давам воля на Въображението си. Ние всички сме потенциални художници. Ангажираният народен театър, ориентиран, дирижиран от държавата и политиците, всъщност не е народен, а е антинароден! Истински народният театър е свободен и пълен с Въображение. Идеолозите решиха да го използват за свои цели. Но театърът не може да бъде под опеката на държавата. Попречиш ли на спонтанността му, означава, че си против свободата на духа. Защото държавата не е нищо друго освен една изкуствена субструктура. Да, държавата съвсем не е обществото, макар политиците да се мъчат да ни внушат това и да използват театъра за пропагандните си цели. За тях той е “инструмент” за политическа агитация и пропаганда. Политиците трябва да помагат на театъра и да не му пречат.
Театърът няма нужда нито от опекуни, нито от цензори. Макар в някои страни все още да има цели цензорски комисии. В други държави, главно западни, правителствата са по-либерални, отколкото опозицията. Представителите на тяхната опозиция се стремят към властта, дори към диктатурата. Тези хора са ограничени, морализатори, които пречат на творчеството. Някои артисти прибягват съзнателно до автоцензурата, за да нямат неприятности с официалната власт.
Истинският художник трябва да бъде свободен да задава въпроси и да търси техните отговори. Да има свобода за въображението си.
Казват, че театърът бил изкуство без граници. Да, той не бива да има граници. Отвъд всички расови, кастови и политически различия той трябва да бъде универсален – да се превърне в идеалното място за всички, които желаят да общуват, да мечтаят, да дават воля на своето Въображение, на мечтите си...
ТЕАТЪРЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ДЕПОЛИТИЗИРА
Мисля, че тълкуването, което ни предложиха няколко млади и вече известни философи на творчеството на Самюел Бекет е ... абсурдно. Те виждат у него жертвата на модерното общество, на капитала и по един, бих казал, шизофреничен начин отричат писанията и светлата мисъл на този автор. Бекет не страда по социални или политически причини, а по екзистенциални, заради ситуацията, в която е поставен днешния човек. Една по- благоприятна обществена ситуация би посмекчила злото в света, а обратното – ще го активизира. Но доколкото знам, нито една революция не успя и няма да успее да реши проблема за човешкото съществуване.
Достатъчно е да се огледаме наоколо и да помислим какво се случи през изминалите два века и особено през последните петдесет години, за да се убедим в краха на революциите, на идеологиите, на политическите движения.
Като говори за буржоазната революция и за обществото, утвърдено от нея, Карл Маркс го определя като по-малко добро от феодалното. Следващите революции са също така определено ретроградни политически, а и в духовен и човешки план.
Съвременните революции донесоха на света още по- голяма мизерия и безправие...
И както виждаме: нито Бекет, нито другите големи писатели и художници като : Франц Кафка, Марсел Пруст, Фьодор Достоевски, Лев Толстой, Уйлям Фокнър, а и още мнозина други, не могат да бъдат разбрани, ако игнорираме проблема за религията, който ги бе ангажирал и който не би могъл да се разглежда като нещо чуждо и абстрактно.
У Маркс и утопистите можем да открием и вече доста деградирали митове, превърнали се в идеология, но може би недостатъчно изразителни и красноречиви като религиозните. Търсенето на един нов Йерусалим, Изгубения Рай, възраждането и спасението на човека...
Ако заглавието на първата пиеса на Самюел Бекет „В очакване на Годо” е недвусмислено, то последното му съчинение „Изтребителят” , близко до Кафка и до Хорхе Луис Борхес – не съдържа и грам двусмисленост: човечеството, захвърлено в ямата, наречена „ свят”, иска да се изкачи към високите небеса, далече от всичко земно.
Цялото творчество на Бекет представя бунта на човека срещу Божественото, превъплъщавайки, както казах преди време – и тази формула се разпространи – „ образът на Йов върху неговата грамада от нечистотии”.
Така е. „Инфантилното политизиране на театъра, за което ни говори Рьоне Калиски в последния брой на „Кайе Рьоно- Баро”, е всъщност белег за безизходицата на съвременния театър. И в тази безизходица са попаднали немалко днешни автори.
Затова съм убеден, че театърът трябва да се деполитизира.
