ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа" 

Томас Стърнз Елиът (1888 – 1962)

Произход: САЩ, Англия, богато семейство

Основни произведения: „Четири квартета”, „Пуста земя”, „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок”, „Книга за практичните котки на стария опосум”

Образование: Философия в Харвард, Сорбоната и Оксфорд

Признание: Нобелова награда за литература (1948)

 -------

Томас Стърнз Елиът е поетът, който създава и узаконява представата за модерната поезия на ХХ век. Някои и досега го смятат за американски, други – за английски поет, а той се самоопределя като поет на английския език и говори за Европа като за единно духовно пространство.

Роден в богато и влиятелно семейство през 1888 в Сейнт Луис, Мисури, Елиът завършва американския Харвард и френската Сорбона, а през 1914 учи и в Оксфорд, Англия - страната, където се преселва и от която никога повече не си тръгва. Става член на англиканската църква. Жени се за бляскавата светска дама Вивиан Хайууд, в която е влюбен и с която живее цели 32 години, въпреки сериозните проблеми, които нейната разклатена психика създава, особено от един момент нататък.

Елиът приема британско гражданство, става и дълго продължава да бъде нещо като законодател в поезията и критиката през първата половина на ХХ век, но в същото време успява да се предпази от нездравия обществен интерес и до голяма степен да съхрани дискретност по отношение на частния си живот.

Когато през 1948 Томас Елиът получава Нобеловата награда за литература, в речта си той веднага залага любимия си принцип на амбивалентността, като още в началото повежда разговора в посока двусмислието на поезията и езика, и заявява: „Трябва да призная, че аз работя с думи, но думите са извън моята команда. И сега съм раздвоен, защото да изповядвам по такъв начин собствената си неспособност да работя с думите би било неуважение към Академията, а ако пък хваля Академията за нейния избор, може да се възприеме, че хваля себе си.”

Айде, бе! Ако той не може да командва думите, то кой ли друг ще може? Въпросът всъщност гласи - кой друг би могъл да напише: "Защото розите са с външност на цветя, които някой гледа…"

А по-нататък… или пък беше преди това… без значение: „Минало и настояще / присъствуват и двете в бъдещето, може би, / а бъдещето се съдържа в миналото време. / И ако всички времена са постоянно настоящи, / то всички времена са неспасими.”

В сравнително късната си поема „Четири квартета” обаче Томас Елиът отива далеч отвъд обикновената амбивалентност.

И като слово, и като смисъл, четирите квартета звучат… не, не като четирите сезона на Вивалди. Звучат като четири фуги на Бах, изпълнени пред смаяната публика на четири органа едновременно. Поемата създава у читателя усещането за силен световъртеж, съчетан с ясното съзнание, че всъщност не е стъпил върху някакъв свят, а виси във въздуха на мисълта, закачен за тънкото въже на словото - ако не се обесиш, ще пропаднеш в пропаст.

Или по добре да се опише с думите на самия поет: „Върви, върви, върви – изрече птицата – човек не понася многото реалност.”

През 1930 поетът Томас Елиът издава куп свои стари истории за деца - „Книга на Стария Опосум за Практичните Котки”.

Умира през 1965 без да знае, че 16 години по-късно някой ще изрови тези текстове, ще напише музика към тях и ще постави „Котките”, мюзикъл, който ще обезсмърти великия поет допълнително – доколкото, разбира се, безсмъртието може да се прибавя към безсмъртие и от това да се получава повече безсмъртие.

Но вероятно може – ако внимателно четем Томас Стърнз Елиът: „Във моя край е моето начало. Една след друга / къщите се въздигат и рушат, разпадат се и разширяват…”