РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА
С порастването на детето въпросите пред него се множат. Ние от ранно детство търсим същността и смисъла на живота. При изследването, опознаването на света от страна на детето, винаги остава и нещо неразгадано. В книгата си "Малкият Ханс" – анализа на фобията на едно петгодишно момче (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".
Тук сме, за да си отговорим на въпроса: какво съм аз за другия, за света и какво се очаква от мен, както и какво очаквам аз от другите. Защото отношенията са най-важното, което имаме и в които се потопяваме, а те започват за нас още преди да се родим. Едно дете е на психичната сцена, в съзнанието на родителите, семейния кръг още преди да се роди. А когото се роди, у него е залегнал така нар. от английската психоаналитичка Мелани Клайн „епистимологичен нагон“ (стремеж към познание). В някои от тези ситуации детето се изправя пред тревожни въпроси, които са трудно разрешими чрез неговия оскъден опит.
Ще разгледаме няколко екзистенциални случаи, в които попада детето в процеса на порастването си и които са част от човешката ситуация.
В живота на едно семейство появяването на второто или следващо дете е събитие, както за родителите, така и за първото дете или по-големите деца. Цялото внимание на родителите е съсредоточено върху новороденото. Ще разгледаме сиблинга /ревността към по-малките братя и сестри/. Този въпрос е неделим от детското нагонно любопитство и фантазии и е проява на епистемологичния нагон.
Темата за новороденото бебе е и емоционалната и фабулна история в стихотворението „Новото братче” на Дора Габе.
Че не всичко е безоблачно в семейството при появата на новороденото ни представя по-реалистичната сцена в стихотворението.
Тънко, тънко, тънколаче
„само вряка, само плаче,
не престава и не спира,
и от него нямам мира.
Таткото ляга в друга стая, котката и тя бяга, разбираме, че главният герой носи на гръб бебето. Който е чел случая на Фройд „Малкият Ханс” ще се удиви колко са еднакви децата в реакциите си и колко проникновено е тълкуването на бащата на психоанализата. Там има точно такъв диалог, в който Малкият Ханс изразява недоволството си, че новородената сестричка Анна вдига много шум, плаче често. Постепенно Ханс споделя желанието си тя да бъде изтървана във водата при къпане и... да умре и че тази мисъл му е приятна. В бележките към тази фраза Фройд възкликва: „Прекрасен мъничък Ханс! Дори и от възрастните не бих искал по-добро разбиране на психоанализата”. И ето че в последния куплет на Дора Габе ще усетим, че появата на по-малкото дете не е толкова радостно явление за по-голямото. В думите му има нюанс и на недоволство, и на досада, и скрита ревност.
Щърко, щърко, щърколано,
що избърза толкоз рано,
та донесе в нашта къща
пакост, дето се не връща?
С появата си новороденото ще предизвика много въпроси и смут и страх у каката, баткото. Ще подложи тяхната сигурност в обичта на родителите на съмнение. Ще възникне въпросът как се появи това бебе. От този момент много неща не дават покой на по-голямото дете. Това е и една временна раздяла с майката и намаляване на нейното внимание и грижа. Грижите около новороденото връщат детето към чувството от наслаждението от кърмаческа възраст (т.е. регресия) и у него се засилват еротичните му потребности. Ограничената сексуална конституция на детето ограничава и неговите познания за пола. Отначало децата си мислят, че бебетата идват, когато човек е погълнал нещо. Те не подозират, че само жените са способни да имат деца. После се досещат, че и бащата има някаква роля.
Ето и един друг проблем. Когато четем произведенията за деца от българските творци от класическия период на литературата ни, където детето пряко изразява чувството си към майката и бащата, почти винаги това чувство е на обич, признателност и почит. Не срещаме допустимото нормално чувство на амбивалентност, т.е., че понякога се прокрадва и детското недоволство от нещо към родителя. Това можем да си обясним със силния християнски постулат - родителите да бъдат уважавани, почитани; недопускането на възроптаване към родителя. Ако в битов план в тази епоха царува матриархатът, в социологически аспект статуквото на бащата е по-високо. И в двата случая атмосферата е на авторитет, граничещ с авторитарност.
Спорадични са такива възроптавания от страна на детето и това става обикновено когато се нарушава правото и суверенитетът му. Такъв нюанс, например ще видим в стихотворението на Калина Малина „Ух, какви са лоши”, когато е нарушено правото му на игра. Всички в къщи карат малката героиня нещо да прави и й пречат да играе. Заглавието категорично изразява недоволството към родителите и близките в къщи: „Ух, какви са лоши”.
...
Ух, какви са хора,
пречат ми на двора
да си поиграя,
както аз си зная!
(Калина Малина – „Ух, какви са лоши”)
Асен Разцветников има стихотворения, в които се среща такава амбивалентност в чувствата към родителите. Това внася нов момент в доминиращата тоналност на обич и спокойствие. Стихотворението „Дето не ще бъде” е едно от редките в класическата българска литература за деца, което с такова проникновение отразява детските чувства и фантазии. Ето как детето е стаило болката си, наред с която се прокрадва и желанието да нарани и накаже родителите си за неразбирането, което проявяват към неговото силно желание – да му направят двурога шейна. Във въображението си то създава сцената на своето решително бягство от дома.
…
Да ми дават сто шейнички златни –
няма да се върна веч обратно,
нека в къщи плачат и се вайкат
дядо, тате, чичо, майка,
нека всеки дума им в лицето:
„Туй-за-туй пропъдихте момчето”
(Асен Разцветников – „Дето не ще бъде”)
Самото заглавие на стихотворението е в известна степен двусмислено и разколебаващо семантиката. „Дето не ще бъде”. По отношение на какво е това съмнение – че детето няма да получи желания подарък за Коледа – двурогата шейна, или че то ще се осмели да не се върне и с това да накаже своите родители. По-скоро – второто. Детето едва ли ще достигне до тази крайност да забегне от родния дом. Но ето, то като на психодраматичната сцена така подрежда ситуацията, че да заяви своето стаено желание да се разграничи от света на възрастните и да има дързостта да изживее във фантазиите си това, което иска. Стихотворението е фантазмен образ на сцената на детските желания, вълнения, амбивалентни чувства към родителите.
Тук е мястото и да отбележим, че в българската литература за деца в нейния класически период не срещаме произведения, където да се прокрадват чувствата от сложната триангулация на отношенията майка, баща, дете при преминаването на Едиповия комплекс. Когато се проявява съперничеството между майка и дъщеря или между баща и син за обичта на родителя от противоположния пол. В това отношение българската класическа литература за деца е в известен смисъл срамежлива, еднопланова и стерилна. Както се знае, отсъствието на един образ, чувство и тема също е знак, симптоматично насочващ към въпроса „Защо е така?”. Можем да отговорим отново със силно присъстващите християнски ценности, но не е толкова важен еднозначният отговор. Достатъчно е да поставим един умоподбудителен въпрос.
Да се спрем и на друга екзистенциална ситуация в живота на детето и как осмисля то с оскъдния си житейски опит; как преминава през тревогата, страха, надеждите, фантазиите на своята душевна сцена. А също и как тези ситуации са отреагирани в контекста на семейството. Как е пресъздадена ситуацията на детския страх в „Моята звездичка“ от Георги Костакев.
Среброликите звездички
трепкат кротко в ширинето,
сякаш хиляди очички
се усмихват от небето.
И от тез звездички ясни
всеки има по едничка, –
ей онази дето мига –
тя е моята звездичка.
Баба казва, щом угасне
нощем някоя звездичка –
знак е горе, че отлита
в този миг една душичка.
Ах, не искам да угасва
нивга моята звездичка, –
нека грее в небосвода
като сребърна паричка!
Тук, при мама и при татка
искам, Боже, да съм вечно,
че небето е високо,
и високо, и далече
Виждаме, че детето се вълнува от идеята за небитието. Това вълнение минава през една конкретно разказана история, която то е чуло от баба си и я дописва във фантазиите си. Даден е израз и на детския страх с желанието то да си остане тук в защитеното пространство на семейството. Детето не може да приеме преходността в живота и иска да е при мама и татко вечно.
В този текст видяхме, че детето с оскъдния си житейски опит не винаги може си обясни сложни екзистенциални въпроси, но преминавайки през тях, то така пораства, трупа житейски опит и се вписва в човешката ситуация.