На 15 ноември американската актриса Глен Клоуз ще получи почетен „Оскар“ в Лос Анджелис, обявиха големите информационни агенции. Решението на Академията идва след осем номинации за конкурентните награди – без нито една победа. Няма грешка - осем пъти името й е било сред претендентите за най-голямото отличие в киното, но осем пъти статуетката е отивала при друга актриса. И ако историята на наградите понякога се пише чрез победителите, историята на киното се пише и от онези, чието значение далеч надхвърля резултатите от една церемония. 

 

От театралната сцена до Холивуд

Родена на 19 март 1947 г. в Гринуич, Кънектикът, Клоуз не влиза в киното по обичайния път на младите холивудски звезди. Първоначално нейният свят е театърът. Завършва колежа „Уилям енд Мери“, а професионалният й път започва на сцената, където изгражда дисциплината и психологическата прецизност, които по-късно ще се превърнат в нейна запазена марка.

Кинодебютът й идва сравнително късно – през 1982 г. съсс „Светът според Гарп“ на режисьора Джордж Рой Хил. За ролята си във филма тя получава първата си номинация за „Оскар“. Това е необичайно начало: актриса, която още с първата си поява на големия екран заявява присъствието си сред най-добрите.

Следват „Голямото измръзване“ и „Естественият“, които й носят още две номинации. Още в първите години на филмовата си кариера Клоуз демонстрира рядко умение – да бъде център на вниманието, без непременно да бъде най-шумният персонаж в кадъра.

 

Жените, които не можем да забравим

През 1987 г. идва ролята, която завинаги ще промени начина, по който публиката възприема Глен Клоуз. Във „Фатално привличане“ тя играе Алекс Форест – жена, чиято връзка с женен мъж прераства в разрушителна обсесия. Изпълнението й е едновременно смущаващо, болезнено и безкрайно въздействащо. Клоуз не се задоволява с образа на злодея, а търси човешката трагедия зад поведението му.

Филмът се превръща в културен феномен, а актрисата получава четвъртата си номинация за „Оскар“.

Година по-късно идва „Опасни връзки“ на Стивън Фриърс. В ролята на маркиза дьо Мертьой тя създава един от най-запомнящите се женски образи в киното – интелигентна, манипулативна и безмилостно пресметлива жена, която превръща социалните правила в оръжие. Това е Клоуз в една от най-силните й роли: актриса, способна да разкаже цяла история само с едно повдигане на вежда или едва доловима промяна в гласа.

Следват още забележителни превъплъщения – в „Обрат на съдбата“, „Албърт Нобс“, „Съпругата“  и „Елегия Хилбили“. В „Албърт Нобс“ тя играе жена, която десетилетия наред живее под мъжка идентичност, за да оцелее в общество без място за нейната независимост. За този проект Клоуз не е само актриса, но и сценарист и продуцент – още едно доказателство за творческата й ангажираност отвъд изпълнението пред камерата.

А в „Съпругата“ на Бьорн Рунге тя предлага един от най-фините си портрети: на жена, която цял живот е останала в сянката на съпруга си, докато собствените ѝ талант и амбиции постепенно са били заличавани. Филмът й носи осмата номинация за „Оскар“ и отново не и статуетката.

 

Осем номинации, една необикновена история

В историята на наградите "Оскар" Глен Клоуз заема особено място. Тя е сред изпълнителите с най-много номинации за актьорски „Оскар“ без конкурентна победа. Сходна е съдбата на Питър О'Тул, който също получава осем номинации, преди Академията да го удостои с почетен „Оскар“ през 2003 г.

Но за Клоуз тази статистика никога не е била достатъчна, за да обясни кариерата й. В интервю за Associated Press тя признава, че първоначално е имала противоречиви чувства към новината за почетната награда. Първата й реакция е била, че не се нуждае от утешителна награда. После се е запитала дали иска да прекъсне поредицата си от загуби.

В думите й има самоирония, но и нещо много по-съществено – разбиране за природата на актьорската професия. За нея истинската награда е възможността да бъде част от общност на творци, които променят начина, по който гледаме на света.

 

Почетният „Оскар“ като признание, а не компенсация

Почетната награда на Академията не е просто още една статуетка. Тя отличава цялостния принос към киноизкуството и е начин да бъде призната кариера, която не може да бъде измерена с един конкретен филм или едно представяне.

В случая с Глен Клоуз това признание изглежда почти неизбежно. Тя е актриса, която никога не се е страхувала от неудобните женски образи. Не е търсила непременно симпатията на публиката, нито е превръщала героините си в лесни за обичане персонажи. Вместо това им е давала противоречия, интелект, амбиция, слабости и достойнство.

Нейните най-силни роли не предлагат готови отговори, а оставят зрителя с въпроси.

 

 

Източници

Официалното съобщение на Академията  – за отличието, датата и осемте номинации.

Интервюто на Associated Press с Глен Клоуз  – за личната реакция към почетния „Оскар“, цитирана от БТА.

"Гардиън" – за признанието и кариерата й.

Илюстрацията е скрийншот от Ютуб

  • КОЛЧО СЛЕПЕЦА

    Предателите са винаги най-отпред

    "Като си помисля само, че ако тези българи, дето са против европейска България, живееха през турско, едно щеше да е сигурно – никога нямаше да има Българско възраждане" - Колчо Слепеца, "Из кривиците на времето"

„Слънцето ще огрее тези, които са се изправили преди то да се покаже, преди да огрее тези, които са коленичили пред тях.”

Чинуа Ачебе, нигерийски писател, роден на 16 ноември преди 96 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Синът на Спартак разказва…

Майкъл Дъглас с тъга и горчива ирония споделя, че затоплянето на отношенията с прочутия му баща настъпва след като Кърк преживява катастрофа и инсулт, след като губи син и след като самият Майкъл преминава през ада на рака в четвърти стадий – на езика – през 2010–2011 г.

 

„Ако не умираме един за друг, сме вече мъртви“

 

Театрална балада за любовта и надеждата

От драмата на човешките страсти до поезията на детството

 

Преводачът Огнян Стамболиев представя двама класици на румънската проза