Нова стихосбирка от поета и драматург Елин Рахнев излиза на книжния пазар. Тя е озаглавена „Зелда“, издател е ICU.

„След култовата „Канела“, Елин Рахнев се завръща със „Зелда“ – смълчани, потопени в горест и горчилка стихове,  прошепнати от раним и неприспособим към днешното поетичен глас. „Зелда“ е книга за „вечната тъга по скоти фицджералд“.  „Зелда“ е „есен през юли, гробище с лунапарк, залез в грамофонна плоча“.  „Зелда“ борави с нюансите на тихото в нас, затрупва ни под непосилни „тонове есен“ и покачва рязко „децибелите на тъгата ни“. Поезия за чупливите, за неспособните да се справят със света. Не е лошо да помълчим в този шумен живот. И да почетем поезия“, се казва в анотацията на книгата.

ЕЛИН РАХНЕВ (49)  завършва педагогика в Софийския университет, по-късно учи режисура при проф. Крикор Азарян. Работи като журналист, издава списанието за литература и блус  „Витамин Б“. Драматург, сценарист и колумнист. Страстен цесекар. Автор на четири стихосбирки и девет пиеси. Превеждан и публикуван на много езици. Носител на награди, сред които поетичните „Веселин  Ханчев“ и „Иван Николов“, както и за драматургия - два пъти „Икар“ и един „Аскеер“.

ОТКЪС

VII.

Напълно фалирах от  романтичност. И все повече съм далеч 

от всеки и от всичко. Вероятно така е трябвало. Това е 

някаква вътрешна, естествена реакция на клетките ми. Това 

е процес, до който съм достигнал. Това е многоцветната ми 

жал по тебе, зелда. И още хиляди неща, които трябваше да 

споделя с приятели, с човечеството. Но не ми достигна взор. 

Не ми достигнаха симфонии.   

Така и не разбрах защо съм тук. Защо съм мляко пил от 

прелетни луни. Защо сред гарванова мъх заченах плахите си 

рими. Отдавна чужд на тоз пейзаж, отдавна невъзможен. 

Напукал се в съмнения и фобии. Все по-клиничен в своята тъга. 

Все по-величествен сред нея. Поезийо, ти майко моя мила. 

Ще ме спасиш ли. Ще ме родиш ли ти отново. Да суча пак от 

пойната ти легендарна гръд.  

Нямам никакво обяснение защо се случи това с мен. Нямам 

никакво принципно обяснение изобщо за света. Затова мълча. 

Само искам да изплюя сърцето си далеч от общественици и 

философи. От възгледи и доктрини. Искам да го загася сред 

абажура от сълзите ти, зелда. Да го оставя в коридорите на 

уфици. Това ще бъде моят бунт към всички, които разбират 

живота. Или поне си мислят, че е така. 

Все повече боли. И е студено. Разпадам се и знам, че няма 

връщане. Това няма нищо общо с поезията, с недоносените 

есенни листа, които съм възпявал. Това е тотална, 

радикална, политематична невъзможност да си тук. Пълно 

несъответствие със всички съответствия. Това е контракция 

на душата. Това е ято от недопети птици затворени в 

бутилка. Това е джимито морисън, издаден от пайнер. 

Все по-обемна става тъгата ми. Все повече безпризорно се 

разлиства навсякъде в организма ми. И това не е поза. Това не 

е някакво аристократично стенание. Това си е тъга. Това е 

цялата ѝ прелест и перверзия, събрана в мен. Това е цялата ми 

невъзможност да започна да се харесвам. Да стана един много 

радостен чичко на тридневна екскурзия в чужбина. Да обложа с 

данък акапелата на сълзите си.

Поезийо, ти майко моя мила. Спаси ме. Не ме предавай. По 

лорка и по уитман бях ти верен. Пресъхват вените. Метален 

зной нахлува в черепа. Но може би така е трябвало. Във 

карантията на залези да къпя мръкналото тяло. И пикоча 

на месечини да пръскам във страдални рими. Това е най-

нормалното и естествено нещо за мен. Това е абсолютно 

всичко, което един елин ще остави след себе си.