НИКОЛАЙ ПЕТКОВ, "Портал Кулутра"
За онзи, който трудно би открил връзката, още първата страница на романа ни загатва, че трябва да търсим ключа към творбата в Шекспировите „Зимни приказки“. Там Бохемия е пустиня и героите след много перипетии стигат до нейните брегове. Тоест онази страна е досущ като България през трийсетте години на XX век и затова не би трябвало да си правим илюзии, че сюжетът на Румен Денев ще е исторически. Персонажите са фикционални и дори когато сме срещали имената им в учебниците, не бива да се подвеждаме. Дамян Велчев не е съвсем същият Дамян Велчев. Тъй както „Военният съюз“ и кръгът „Звено“ не са „Военен съюз“ и „Звено“. Янко Янев също не е Янко Янев и… така да безкрайност.
Защото всичко е игра на сенки и на привидения, сякаш ни казва авторът. Ала това е повествователна уловка, в която не бива да се хващаме. Сенките са реални хора от плът и кръв и сюжетът е колкото шпионски, толкова и народопсихологически. Можем да го наречем и културологичен, защото научаваме за духа на онова време повече, отколкото от специализираните академични монографии. Но от това не става по-ясно за царя или срещу царя играят „Военният съюз“ и Дамян Велчев? След като полковник Велчев готви преврат и се опитва да обяви края на монархията, би трябвало да са кръвни врагове. Но защо ли царят знае всеки следващ ход на звенарите? И защо Борис III толкова бързо и толкова деликатно изтегля своите врагове от играта? Уж имат смъртна присъда, но защо ли толкова спокойно и така незабелязано успяват да избягат в Югославия?
Би трябвало загадките на онова време за нас, читателите, да се осветлят от изповедта на повествователя. Бивш поручик, журналист и драматург, двойният агент Петър Мержинов трябва да ни покаже кой кой е в цялата тази колизия. Петър е личен информатор на царя. Работи за френското разузнаване, пътищата му отиват къде ли не и се пресичат с кого ли не. Но дали стигат до брегове на Бохемия и дали, веднъж стъпили там, няма да ни покажат, че Кандаров и Лев Главинчев са едно и също лице. Ами Петко Пенчев-Терсенето? Че е мост между ВМРО и „Звено“ е ясно. Но дали мостът свързва или разделя бреговете? Защото несъмнено има връзка между Марсилския атентат на 09.X.1934 г., при който Владо Черноземски застрелва сръбския крал Александър I Караджорджевич, и съдбата на героите в „Бреговете на Бохемия“. С две думи: движейки се по ръба на бръснача, книгата хем безхитростно разказва Историята, хем умело я измисля и пресъздава. Знам, че тезата ми звучи нелогично, но ще я аргументирам с един от героите в романа – трактата на Анри Пози „Войната се завръща“. Написан няколко месеца преди събитията, той – бог знае защо – се превръща в самосбъдващо се пророчество, напомняйки по един парадоксален начин на шахматист, който играе едновременно както с белите, така и с черните фигури.
Затова е редно да се запитаме: ще загуби ли книгата, ако я наречем „документален роман“, или настойчиво трябва да отстояваме нейната „чиста фикционалност“? Трябва ли да търсим прототипи на женските образи Сузана и Станка? Или да оставим задачата нерешена? Защото не всичко може, а и не всичко трябва да се „разчопля“. Още повече че в историята на литературата, пък и в литературата за историята винаги е било така. Поне от Херодот до Захарий Стоянов. Струва ми се, че така и трябва да бъде. Най-малкото, защото много са сюжетните пластове, а още по-много са херменевтичните визии към „Бреговете на Бохемия“. И невинаги е толкова лесно да се обясни защо в романа се появява пиесата-съновидение за Васил Левски, в която Дяконът успява да избяга в Диарбекир и да доживее до дълбока старост? За да се покаже как най-безчувствените и мракобесни персонажи от онова време, онези като майор Тулев[1], „които клаха народа си, тъй както и турчин не го е клал“, ще ратуват за изграждането на национална митология? Или защото винаги и навсякъде всички плащаме данък на кича? Иначе как и защо името на Апостола за пореден път ще се вее като нещо средно между плажна кърпа и национално знаме? Или по-точно казано: като знаме, превърнало се в плажна кърпа. И за да е аналогията още по-гротескна: като поизвехтяла плажна кърпа, която и петдесет, и сто години по-късно ще бъде използвана по един и същи начин.
Ето защо, препрочитайки книгата на Румен Денев, бих я сравнил с дърво, което ражда множество различни плодове. На един от клоните растат маслини, на други –портокали, на трети – круши, на четвърти – лимони… Не е съвсем ясна природата на този биологичен вид. Но ще е грешка, ако се опитаме да я дефинираме. Просто трябва да четем бавно и да се наслаждаваме на текста. Като не забравяме да правим справка и да проверяваме кои герои са „истински“ и кои са измислени.
––––
[1] Под сурдинка се приема, че майор Тулев собственоръчно, по възможно най-жестокия и садистичен начин убива Гео Милев.
„Бреговете на Бохемия“, Румен Денев, издателство „Аквариус“, 2024 г.




