„Блестящ роман за смелостта и трудните избори“ – с тези думи носителката на Нобелова награда Алис Мънро определя „Ейми и Изабел“ от Елизабет Страут. Дебютният роман на авторката, позната на милиони читатели по света с емблематичната си героиня Олив Китридж, вече е достъпен и на български език с логото на издателство „Кръг“.
Издание е в превод на Диляна Георгиева, а визуалната интерпретация отново е дело на Мила Янева-Табакова, чийто стил деликатно отразява емоционалната наситеност на текста.
Още с появата си през 1998 г. „Ейми и Изабел“ категорично заявява таланта на Страут като проникновен изследовател на човешката душа. Романът разказва историята на шестнайсетгодишната Ейми Гудроу – болезнено срамежливо момиче, въвлечено в забранена връзка със свой учител. Разкритието на тази тайна преобръща живота ѝ и този на майка й Изабел, поставяйки началото на дълбок емоционален разрив.
В изолираната атмосфера на малко американско градче майка и дъщеря се оказват заключени в сложна спирала от любов, вина и взаимно неразбиране. Изабел, изправена пред болезнените сенки на собственото си минало, трябва да намери сили за прошка – към дъщеря си и към самата себе си. Именно в този вътрешен конфликт Страут изгражда силно въздействащ разказ за уязвимостта, нуждата от принадлежност и трудния път към емоционално изцеление.
С характерната си емпатия и фина психологическа наблюдателност Елизабет Страут създава текст, който балансира между болката и надеждата. Романът е едновременно пронизващ и поетичен, а посланието му – че никой не е напълно сам – остава дълго след последната страница.
Интересът към историята надхвърля литературния свят. През 2001 г. книгата е адаптирана за екрана в продукция на Опра Уинфри с участието на Елизабет Шу и Хана Хол.
Днес Елизабет Страут е сред най-утвърдените имена в съвременната литература, с единайсет романа и престижни отличия, сред които и Пулицър за „Олив Китридж“. В каталога на издателство „Кръг“ вече присъстват още нейни значими заглавия, а предстоящото издание на новия ѝ роман „Разкажи ми всичко“ обещава да затвърди интереса към една от най-фините разказвачки на нашето време.
Откъсът е предоставен от издателство "Кръг" специално за читателите на SKIF.
ОТКЪС от „Ейми и Изабел“
Лятото, когато господин Робъртсън напусна града, бе ужасно горещо, а реката от доста време изглеждаше пресъхнала. Просто една съсухрена кафява серпентина, която се виеше безжизнено през центъра на града и събираше кирлива жълта пяна по краищата си. Случайно минаващите по магистралата вдигаха прозорците си, усетили отвратителната сярна миризма, и се чудеха как някой би могъл да живее насред такава воня, идваща от реката и завода. Но хората, които обитаваха Шърли Фолс, бяха привикнали с нея и даже в душните жеги я усещаха само рано сутрин; така че не, миризмата не им пречеше толкова.
През онова конкретно лято обаче им пречеше, че небето никога не изглеждаше синьо и градът сякаш беше превързан с мръсна марля, задушаваща всеки ярък лъч светлина, изпиваща всеки възможен източник на цвят и оставяща една бозава мъглявина да се носи из въздуха – ето какво човъркаше хората през онова лято и в крайна сметка ги правеше неспокойни. Но имаше и други неща – по-нагоре по реката нещо не беше наред с реколтата: зеленият фасул беше дребен и съсухрен по стъбълцата, морковите престанаха да растат, когато станаха колкото детско пръстче, а на север явно бяха забелязали две летящи чинии. Според слуховете правителството даже било изпратило хора да разследват.
В канцеларията на завода, където няколко жени по цял ден сортираха фактури, попълваха бланки и биеха печати по пликовете със свит юмрук, от известно време се носеха неспокойни приказки. Някои смятаха, че светът може би свършва, а дори и онези, които нямаха склонност да стигат толкова далеч, трябваше да признаят, че май не е било толкова добра идея да се изпращат хора в Космоса, че всъщност не ни е било работа да се разхождаме по Луната. Но жегата беше безпощадна, а вентилаторите, които тракаха край прозорците, сякаш не вършеха никаква работа, та жените в крайна сметка съвсем се скапваха да седят зад големите си дървени бюра, изпружили крака и вдигнали косите си на тила. След известно време „Не е за вярване“ бе единственото, което имаха да кажат.
Един ден шефът Ейвъри Кларк ги прати да си ходят по-рано, но последваха още по-горещи дни и вече не се споменаваше нищо за преждевременно освобождаване, така че явно нямаше да се повтори. Очевидно от тях се очакваше да седят там и да се мъчат и те точно това правеха в задушната си стая. Помещението беше голямо, с високи тавани и дървен под, който скърцаше. Бюрата бяха разположени едно срещу друго, две по две по цялото протежение на канцеларията. Стените бяха опасани с метални шкафове; върху единия стоеше филодендрон, чиито листа се бяха събрали и свили като керамика, направена от дете, макар някои клонки да се бяха измъкнали и да стигаха почти до пода. Това бе единствената зеленина в стаята. Няколкото бегонии и една разлата зебрина вече бяха покафенели, изоставени до прозорците. От време на време горещият повей от вентилатора запращаше някое сухо листо на пода.
В тази отмаляла атмосфера се намираше и една жена, която странеше от останалите. По-точно седеше настрани от тях. Казваше се Изабел Гудроу и тъй като бе секретарка на Ейвъри Кларк, бюрото ù не гледаше към никого. Вместо това беше обърнато към стъкления кабинет на самия Ейвъри Кларк, чието работно място представляваше странна конструкция от дървена облицовка и големи стъкла (уж за да наглежда служителките си, макар всъщност рядко да вдигаше глава от бюрото си) и обикновено го наричаха Аквариума. Позицията ù на секретарка на шефа придаваше на Изабел Гудроу различен статус от този на другите жени в канцеларията, но тя, така или иначе, не беше като тях. Обличаше се безупречно – носеше чорапогащник даже в тази жега. На пръв поглед може да изглеждаше хубавка, но ако човек се вгледаше по-внимателно, осъзнаваше, че не стига чак дотам и по-скоро е безлична. Косата ù определено не беше нищо особено – тънка и тъмнокестенява, събрана на кок или на плитка. Тези прически я караха да изглежда по-възрастна, отколкото всъщност беше, направо като строга учителка, а в малките ù тъмни очи неизменно се четеше изненада.
Докато останалите жени доста въздишаха, все се разхождаха до машината за безалкохолни напитки, оплакваха се от болки в кръста и подути крака и се предупреждаваха взаимно да не си изхлузват обувките, защото в никакъв случай не биха могли да ги обуят отново, Изабел Гудроу не шаваше много. Тя просто си седеше на бюрото със събрани колене и изправен гръб и пишеше на машината с неизменно темпо. Вратът ù леко се отличаваше. За ниска жена той изглеждаше необичайно дълъг и се извисяваше от яката ù като врата на лебеда, който това лято видяха да се носи съвършено неподвижен покрай пенестите брегове на залинялата река.
Или поне така изглеждаше според дъщеря ù Ейми – момиче, което това лято навърши шестнайсет и наскоро бе започнало да се отвращава от вида на майчиния си врат (и изобщо на майка си), а и хич не се интересуваше от лебеда. В много отношения Ейми не приличаше на майка си. Ако косата на Изабел беше тънка и скучна, тази на дъщеря ù беше гъста и руса. Даже и късо подстригана, както бе сега, небрежно до под ушите, беше забележимо силна и здрава. Ейми беше и висока. Дланите ù бяха едри, а стъпалата – дълги. Но очите, макар и по-големи от тези на майка ù, често изразяваха същата боязлива изненада, а подобен стреснат вид можеше да предизвика безпокойство у човека, в когото се взираха. Макар че Ейми беше срамежлива и рядко се взираше в някого за дълго. Беше ù по-привично да хвърля бърз поглед и да извръща глава. Във всеки случай нямаше представа какво впечатление оставя, ако изобщо оставяше някакво, макар че преди време тайничко се беше изучавала подробно във всяко срещнато огледало.
Това лято обаче Ейми не се поглеждаше в никое огледало. Всъщност даже ги избягваше. Би ù харесало да можеше да избегне и майка си, но това беше невъзможно, тъй като работеха заедно в канцеларията. Този летен ангажимент беше договорен още преди месеци от майка ù и Ейвъри Кларк и колкото и да ù казваха, че трябва да бъде благодарна за работата, тя не се чувстваше така. Работата беше доста скучна. От Ейми се изискваше да смята на калкулатор последната колона с числа от всички оранжеви фактури, натрупани върху бюрото ù, и единственото хубаво беше, че понякога умът ù сякаш заспиваше.
Истинският проблем, разбира се, беше, че двете с майка ù прекарваха целия ден заедно. Ейми имаше чувството, че ги свързва някаква черна нишка, не по-дебела от следа от молив, ала все пак неизменна. Дори едната да излезеше от стаята и да отидеше до тоалетна или до чешмичката в коридора например, черната нишка пак си оставаше, просто минаваше през стената и продължаваше да ги свързва. Двете правеха каквото могат. Поне бюрата им бяха раздалечени и не гледаха едно към друго.
