ОТКЪС

СЛЕД ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ

МАРИН

Пролетта настъпва буйно и внезапно по земите, заключени в златния рог между Дунава и сръбската граница... Тя идва изведнъж, без предупреждение – като желана мома в постелята на очакващ я, но несигурен в обещанието ѝ мъж. Голото ѝ девствено тяло е винаги приказно бяло – като цветчетата по разпукналите дървета; дъхът ѝ е свеж като лек ветрец, напоен с мириса на първите кокичета; косата – див вулкан от черна земя, чакаща в утробата си семената на новия живот. Тя променя изведнъж облика на природата, както обновен се чувства остаряващ любовник след страстна нощ с божествено младата жена на мечтите си.

В този край на България не е чудно топлото време да дойде веднага след лют студ, а тревата да подаде зелена глава направо сред преспите сняг. Никак не е необичайно, ако мътната сърдита река след няколко мига се превърне в гладка сивкава лента. Край брега феномените на времето нямат давност. Тук изненадата е нещо обикновено особено когато се отнася за пролетта. Дали ще настъпи през март, или пък ще дойде в май – нейна работа. Хората знаят, че тя ще се появи изневиделица, понеже най обича да си играе на криеница по земите, оградени от Дунава.

Когато един ден в края на април Зана се събуди, тя позна по песента на славея, че времето се е оправило. Всяка година той пристигаше в старото си гнездо под прозореца и когато в чуруликането му се долавяха любовни трели, дъщерята на полковник Илиев знаеше със сигурност, че пролетта е дошла. Тя стана от леглото и погледна навън. Нямаше грешка! Реката лежеше мързеливо между зелените брегове; шапките на овощните дръвчета бяха ефирно бели, тук-таме с розови нишки; чимширът се кипреше с нови листенца. А птичето в ябълката пееше страстна песен, търсейки си партньор.

Зана отвори прозореца. Побелелият и понатежал с още няколко кила Шекер се тътреше към портата. Така и не събра кураж да попита Рашка дали ще се омъжи за него. „Бедничкият“ – усмихна се девойката и понечи да му викне. Но от вътрешността на къщата баща ѝ се закашля дрезгаво. Веднага след това произнесе нейното име.

Слугинята му отговори, че госпожицата още спи.

– Иди я събуди, Рашке. Поканил съм гости за обяд – рече Симеон. – Може всеки момент да пристигнат.

Дъщерята на полковника обичаше да си поспива в неделите, когато нямаше нужда да става рано за училище. Беше последен клас в гимназията и още преди 2 години бе заявила, че ще учи медицина. Залягаше над книгите, но въпреки че четеше упорито , баща ѝ си мислеше, че всичко, което подемеше, ѝ се удаваше с лекота. Тя нямаше проблеми ни с математиката, ни с езиците, ни с литературата. Бе еднакво добра по всички предмети. Гледайки я как расте, полковник Илиев неведнъж се замисляше каква ще бъде по-нататък. Защото дъщеря му не само бе прекалено красива, а и умна, амбициозна, непреклонна и доста своенравна. Обичаше да мечтае. Не похващаше никаква къщна работа, защото Дечка беше забранила да разваля кожата на ръцете си. От майка си бе наследила флиртаджийската нотка в очите, а от баща си – здравия морал. Обличаш се като за моден журнал, защото госпожа Илиева ѝ изписваше рокли чак от Букурещ. Беше ухажвана, богата и невинна. Не ценеше парите. Тя дори не знаеше стойността им. Обградена отвсякъде с обич, Зана растеше без никакви грижи. Тя се любуваше на всичко и през ум не можеше да ѝ мине, че на света има лъжа и непочтеност.

Беше темпераментна и буйна девойка. Обичаше земята като чичо си Генади и често ходеше до Розиново. Можеше да се разплаче за някое сакато куче и веднага да го прибере у дома. Наред с гордо вдигнатата си глава, която ѝ придаваше нотка самоувереност, усмивката ѝ бе блага и мила. Можеше да намери добра дума за всеки – от глухонемия Мутю, който я следваше по улиците в захлас, до кмета на града. Цялото мъжко съсловие на Видин бе на мнение, че от няколко поколения насам не се бе раждала по-голяма хубавица от нея по тези земи. А Зана Илиева наистина бе удивително, безкрайно, шокиращо красива. Беше висока доста над средния женски ръст, леко закръглена, но с правилни пропорции. Лицето ѝ бе бяло, гладко и кръгло, а върху него с поразяваща сила блестяха големите ѝ черни очи, като боядисани с мастило. Имаше нежни вежди и чувствени плътни устни, а когато се усмихнеше, две дълбоки трапчинки допълваха симетрията на правилните ѝ черти. Носеше косата си сплетена, но когато отиваше на вечеринка, я пускаше свободно по гърба си като тъмен плащ, който загръщаше високата ѝ бяла шия и изправения гръб.

Във Видин се пееше песен за нейната красота. Бяха я измислили някакви войничета от гарнизона и често старите баби сочеха на внучетата си импозантната фигура на Зана Илиева, сякаш бе вълшебна мома от стара приказка. Но не само външността ѝ бе причина всички
нейни съграждани да я смятат за най-красивата жена в града. Погледът ѝ беше толкова особен, че можеше дори да хипнотизира с настойчивостта си. Дръзкият ѝ смях бе дълбок и заразителен, а гласът – нисък, непривичен за младо момиче. Всичко в нея излъчваше сила и самоувереност. Но когато човек я загледаше по-дълго, забелязваше, че в дъгите на дългите ѝ вежди, в пъл-ничките бузи, в млечнобелите зъби блика смях. Тя бе като маслото и меда – ужасно различни , но прекрасно допълващи се. Не приличаше на никой от родителите си, но те и двамата се гордееха безумно с нея. Бяха готови да ѝ дадат всичко и да удовлетворят всеки неин каприз.
Девойката хвърли последен поглед в огледалото и слезе по дървените стълби.
– Добър ден, татко! Добър ден, господа! – поздрави тя влизащите офицери.
Те един по един тракнаха токове, когато Симеон ги представи. По-младият, снел почтително фуражката си, се усмихна:
– Значи това е госпожицата, за чиято красота чух да се пее.
Зана се изчерви силно и съвсем неочаквано:
– Нима сте станали свидетел на градското стихоплетство?
– Нямаше начин, госпожице Илиева. Мелодията ме съпътстваше навсякъде. Ако искате, мога да се опитам да я запея.
– За Бога, господин подполковник! – възмути се момичето. – Аз без това негодувах достатъчно дълго срещу нея, но нищо не можех да направя.
– Да, хорската мълва понякога е по-силна от нашите желания – заключи Симеон. – Но защо стоим в антрето, господа? Заповядайте, влезте в трапезарията.

Кармен Мишу, "Балканска сага", изд. "Жанет 45", 2015