БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Следя отдавна творческото развитие на Радослав Парушев и знам, че книгите му създават настроение. Че се четат леко, приятно и с усмивка. Това съвсем не означава, че са безсъдържателни, че в тях няма внушения или че са предназначени само за забава.

Нищо подобно.

Независимо дали пише роман или разказ Парушев винаги цени и уважава своя читател. Поднася му добре премислен, изчистен текст, плод на къртовски труд, с който едновременно разведрява и държи нащрек, карайки го да се чувства отговорен за деянията си в абсурдния свят, който го заобикаля.

Такава е ситуацията и в новия му сборник „Само за напушени“.

Той излиза три години след суровия му и стряскащ роман – антиутопия „Навътре“, с който вдигна високо летвата на творческото си вдъхновение, доказвайки че е сред най-талантливите ни днешни белетристи.

В „Само за напушени“ картината на съвременния живот не е толкова жестока и безнадеждна , както бе в „Навътре“. Лежерното настроение и неочакваните емоции са се завърнали и властно въздействат в новите му разкази.

В „Будапеща в съня“ авторът безхитростно разкрива своя метод  - работа със замах по текста, избистряне на канавата, в която да вплета неуморните си псевдометафори и традиционните си заигравки с литературната традиция“, пласиране на разказ с весел смях.

Радослав Парушев е в състояние да напише интересен и увлекателен текст от всяка, дори и най-безнадеждната и трудна за интерпретиране, история обикновено с нестандартен и неочаквано абсурден край, който ни удря като мокър парцал по главата – „Будапеща в съня“, жонглира с митологията на славяни – „Водник“ и нормани – „Викингите“ и  „Лагерта“, намига съучастнически на учителя си Борхес във „Вавилонската винотека“, за да достигне в „Епилог“ до извода, че „На фона на Вечността, евентуално, някакъв смисъл прави единствено Любовта.“

С еднаква лекота създава класически като структура разкази с неизбежната горчиво-иронична окраска – „Тайнственият замък Лаксенбург“ и „Живели едно време в Калифорния две приятелки“, и фрагментарни зарисовки – „Нечовешкият цикъл“, и такива, в чиято основа  стои личната преживелица и звучат като мемоар – „Хамелеонът Светослав Тертер“ и  „Изменчивата и загадъчна река Марица“.

Не пропуска случая да се подиграе със собственото си его, надсмивайки се над поредното си фикционално превъплъщение – „Невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка“.

Разказите от сборника „Само за напушени“ са атрактивни и неконвенционални.

В тях се усеща особен копнеж – по един друг, паралелен, измислен свят – много по-ярък и пулсиращ, в който приоритет е интензивното витално-хедонистично битие.

Вероятно оттам идва предизвикателното заглавие на книгата.

Което ме кара да мисля, че авторът иска неговият читател – съмишленик да е с изострени сетива и чувствителност – като след взета доза джойнт, за да възприеме адекватно и пълноценно неговата творба.

Споменах вече, че при Парушев съществува малка уловка, която винаги ме е блазнила да усетя.

Той пише уверено и талантливо, но текстовете му, които се възприемат безпроблемно, привидно изглеждат лековато-самоцелни.

Това е клопката, която той поставя с увлечение с всяка своя нова премиера.

Знаейки че е сериозен и отговорен творец, аз винаги търся и намирам втория пласт.

Когато се премахне двойното дъно, се разбира, че един необикновен и много добър прозаик си е свършил безупречно своята работа, поднасяйки ни поредната си изненада.

„Само за напушени“ е силен и стойностен сборник.

Но не се изисква да си надрусан, за да оцениш посланията му.

Просто трябва да познаваш натюрела и света на Чарли и да проникнеш до същността на неговия стил и дискурс.

Тогава и четенето на книгите му се превръща в задушевен празник.

Радослав Парушев, „Само за напушени“, разкази, 2017, изд.“Гигамоно“

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК