ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
И в трите си, бих казал, равни хипостази на оперен артист, режисьор и директор, забравеният днес (как рядко си спомняме за заслужилите българи!) Драгомир Казаков (1866 – 1948), заедно с Константин Михайлов-Стоян и Иван Вулпе бе един от тримата първостроители на нашата музикална сцена, но благодарение на хора като него бързо тръгнала по възходящия си път. А заслугите му са наистина големи, делото му достойно за уважение, а в столицата ни няма нито улица на неговото име, нито дори една скромна паметна плоча, както и за другите двама негови съратници.
А целият живот на Драгомир Казаков е бил в служба на сцената, на високото изкуство. И ако прелистим неговите спомени и труда му „Материали по история на Народния театър и Опера” (издаден през 1930 г.) ще се уверим с каква всеотдайност, с каква любов и самоотверженост този човек е градил своята мечта – България, родината на Орфей, да има своя оперна сцена, такава, каквато е видял в Прага, по време на следването си в Пражката консерватория (1886- 1890), а също и в Москва и Петербург, където специализира като пражки стипендиант.
Роден е на 8 август 1866 година в българския град Тулча, Северна Добруджа, отнета от България след несправедливия и жесток Берлински договор от ноември 1878 г, в бедно семейство. Отрано става сирак, петнайсетгодишен е вече глава на семейството. Учи в Тулча и в Болгарската българска гимназия. Там има силен български любителски театър и той се увлича от театъра и музиката. Дори играе в няколко постановки. След като се дипломира заминава за Прага, за да следва минно инженерство. След две години напуска Пражката политехника и постъпва в Пражката консерватория – учи драматично изкуство и заедно с това и в Певческата академия на прочутия професор Пивода (по-късно педагог и на „българския славей” Христина Морфова). Специализира в Русия - Москва и Санкт Петербург.
Дипломира се през юни 1890 г. и се връща в България с дипломи по актьорско и певческо майсторство. Заедно с тенора Иван Славков, също пражки възпитаник, и пианиста и композитора Ангел Букурещлиев подготвя и изнася първия вокален оперен концерт във Военния клуб, една от малкото пригодни за подобни събития зали във все още ориенталската ни столица. А концертът е наистина събитие! Успехът и резонансът са големи. Това окуражава Казаков да продължи и да започне кампания по откриването на българска опера. Среща много отрицатели и много трудности не само от властимащите, немалко от които са недостатъчно културни и неуки (като днешните!), но и от интелектуалци като, например, Пенчо Славейков, който счита, че в България е рано да се говори за опера. Но Казаков продължава. Скоро новоучредената Столична драматическо-оперна трупа изнася първия си спектакъл.
Това се случва на 2 януари 1891 г. в салона на „Славянска беседа” с първото оперно представление с откъси от оперите „Веселите уиндзорки” от Ото Николай и „Трубадур” на Верди. За целта са поканени млади чешки артисти, учили в Прага. Следват представления с откъси от: „Фауст”, „Бал с маски”, „Евгений Онегин”, „Марта” и „В кладенеца”, а след това и целите опери „Фауст” и „Трубадур”, но липсата на подкрепа от държавата, дори на минимална финансова помощ довежда до закриването на първата българска оперна сцена. Близо петнайсет години Драгомир Казаков, който междувременно работи за Народния театър, се бори, за да осъществи мечтата си – професионална оперна сцена в родината на Орфей. Но зърното е посято. В България операта влиза постепенно. Италиански трупи, сред които прочутата опера на Масини обикалят страната и популяризират прекрасното изкуство. Междувременно в Казанлък през 1900 година се създава първата българска оперна творба – „Сиромахкиня” на Емануил Маналов, изпълнена през декември на с.г.
През 1908 г. година Драгомир Казаков, заедно с поканения от него Константин Михайлов-Стоян, завърнал се в родината и изоставил бляскавата си кариера като тенор в Москва, основават Оперната дружба. Казаков е първи баритон, изпълнител на всички главни партии за този вид глас, а също и режисьор. След смъртта на Михайлов-Стоян е и директор. Успява да спечели за каузата на операта министър-председателя Стефан Стамболов и да издейства държавна субсидия за Операта. Под негово ръководство са представени: „Борислав” и „Запустялата воденица” на Маестро Георги Атанасов, „ „Психея” на Богдана Гюзелева-Вулпе, „Камен и Цена” на Иванов и Кауцки, „Кармен” на Бизе, „Палячо” от Леонкавало, Вердиевите „Травиата”, „Ернани”, „Аида”, „Бал с маски” и „Трубадур”, „Хугеноти” на Майербер, „Халка” от Монюшко...Изпълнява и главните баритонови роли в тези опери, а също и редица други от опери на Верди, Гуно, Масне, Чайковски, Рубинщайн... За съжаление, от Казаков не е останал нито един фонозапис, за да чуем днес гласа му. По спомени на съвременници и по отзиви в печата, доколкото ги има, а и по репертоарния му диапазон (твърде широк), можем да си представим, че е бил артист с големи възможности и безспорен талант, при това и школата му е била доста солидна – от Прага и Москва.
Цели 35 години Драгомир Казаков посвещава на българската музикална култура като артист, режисьор, директор, педагог. Умира на 22 септември 1948 година в столицата.
