ПЛАМЕН АСЕНОВ, "Свободна Европа"

Софокъл (496 г. пр. н.е. – 406 г. пр. н.е.) - драматург, поет, общественик 

Произход: Колон, богато семейство на производител и търговец на оръжие

Най-известни творби: От 123 творби, които се смята, че е написал, до нас са стигнали само 7 – „Електра“, „Едип цар“, „Антигона“, „Аякс“, „Трахинянките“, „Филоктет“ и „Едип в Колон“

Признание: Един от тримата най-велики древногръцки драматурзи, има 24 лаврови венци от драматични конкурси (древният еквивалент на днешните „Оскар“-и)

------

Антична Гърция през V в. пр.н.е. е пълна с хора и събития, които определят мисленето на човечеството досега. Софокъл преживява почти целия век, вижда много събития, познава много хора. Но по-важно е, че всички познават него, великия автор на „Едип цар”, „Антигона” и още 121 пиеси, от които са запазени 7.

Софокъл участва в 30 конкурса за най-добра театрална пиеса и печели 24.

Умира с отворени очи на над 90.

Някои казват, че се задавя с грозде в Атина през Антестериите - пролетни празници на Дионис. Други казват, че издъхва от радост заради последната театрална награда. А трети твърдят, че умира, докато опитва да цитира огромен пасаж от „Антигона” без да си поеме дъх, макар че никой не обяснява защо му е да прави такава глупост.

Но може би има добро обяснение – геният има нужда от капка лудост, за да се разгърне до истинско величие.

„О, спомен за човека най-скъп за мене, ти си всичко, останало ми от живота на Ореста. С какви надежди те изпратих - с какво те срещам! Държа в ръцете си сега едното нищо, макар от къщи някога те изпроводих в младост цъфнал!“.

Чувате ли трагичната мелодия, песен на жена, която жали. Това е монолог на Електра от пиесата на Софокъл. И не е песен - но езикът сякаш пее.

Неслучайно Аристотел извежда трагедията от дитирамбите. Това са тържествени песни, които се развиват като диалог между хор и рецитатор, свързани са с Дионис, самата дума „дитирамб” е негов епитет. Но ако единият край на пъпната връв на Дионис е закачен на небето, другият е в подземното царство, така че природата му е двойствена.

Неслучайно в християнските времена Пан, козелообразният спътник на Дионис, е образ на Дявола. Но в Гърция отношението към Дионис е различно. И как не е – пред очите на гърците се ражда красотата на трагедията.

Може би има пиеси и от преди пети век, но не са запазени, живи са имената и творбите само на тримата големи – Есхил, Софокъл, Еврипид. В този ред те се раждат и умират. Но като автор Софокъл е най-значим - с 24 театрални награди, Есхил е с 14, Еврипид - с 4. Все едно да имаш 24 „Оскар“-а!

Плутарх разказва, че през 468 г. пр.н.е., когато 28-годишният Софокъл за първи път се явява на конкурс, побеждава самия Есхил. На младини Софокъл копира неговите творби и техника на Есхил, но после го задминава и вдига античната трагедия на ново ниво.

Той въвежда трети основен персонаж, което позволява по-задълбочено развитие на образите, динамизира сюжета, мести фокуса на трагедията от рода към човека и от Бога към човека, който вече не е пионка в ръцете на боговете.

Ярък пример за това е „Антигона”, пиесата, в която героинята погребва мъртвите си братя, въпреки забраната на царя и плаща за решението с любовта и живота си.

Още по-многопластова е историята в „Едип цар”, върхът в творчеството на Софокъл. Тук се реализира и най-важното му театрално откритие - „катарзис”, на който Аристотел отделя доста мисъл в „Поетика”. Катарзисът е феномен, свързан не само с пиесата, а и с отношението пиеса-зрител.

Това, казва Аристотел, е начинът, по който „зрителят, чрез състрадание и страх, се очиства от същите тези чувства.” За да изведе дефиницията на това ключово не само за театъра, а и за човечеството изобщо, понятие, Аристотел анализира точно „Едип цар”.

Едип е роден в Тива, баща му е цар Лай, майка му – царица Йокаста. Пророчество казва, че детето ще убие баща си и ще се ожени за майка си, затова Лай му пробожда краката и го хвърля на планински връх. Там го намира коринтският цар Полиб, нарича го Едип, „с отекли крака”, и го отглежда като син.

Едип научава от Делфийския оракул за пророчеството и, за да не се изпълни то, доколкото смята Полиб за свой баща, маха се от Коринт и тръгва за Тива. По пътя се кара с един човек и го убива – не знае, че това е истинският му баща, цар Лай.

После среща Сфинкс, който тормози Тива, но решава гатанката на чудовището и освобождава града. Тиванците правят Едип цар и го женят за овдовялата царица - майка му, Йокаста.

Когато истината излиза наяве, Едип си избожда очите и скита сляп по света.

През XX век върху този сюжет Фройд изгражда прочутата концепция за Едиповия комплекс. Дали сам Софокъл има такъв комплекс? Нищо чудно. Баща му е богат занаятчия, произвежда и търгува с оръжие, а това не предполага да е човек с лесен характер. Но няма данни Софокъл да преживява големи семейни драми, напротив, твърди се, че той е „много богат, много талантлив и много образован”. И още - „допълнително се обучава цял живот”.

Освен с фантастична театрална кариера, Софокъл е известен като политик и общественик. Като съвсем млад той е от партията на Катон, но се преориентира към съперника му Перикъл и печели. Катон е пратен в изгнание, а Софокъл става доверен човек на Перикъл. През неговото управление отговаря за обществените финанси на Атина, като генерал ръководи кампания срещу въстание на остров Самос, става и първият жрец на бог Асклепий.

По примера на времето освен любов към жените, Софокъл споделя и любовта към младите момчета. Но многото любов май му носи и проблеми – на старини въздъхва облекчено, че вече се е „отървал от тази похот”.

Софокъл живее дълго и това явно писва на синовете му, които чакат богато наследство. Те искат да го изкарат невменяем, но в съда той чете откъси от последната си, още незавършена пиеса - „Едип в Колон”. В нея пише: „Въпреки всички удоволствия, все пак да не се родиш изобщо е най-добре”.

А умният атински съд постановява, че Софокъл е твърде разумен човек.