ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Преди двадесет години се разделихме с Марко Монев (1939-2004). Боледуваше от сърце, но можеше да живее още, ако не бе станал жертва на некадърна лекарска намеса. Ще го запомним като много добър и скромен човек и като голям, оригинален художник. Един "поет в живописта", забележителен, вдъхновен майстор на пейзажа. Име, което не мога да отделя от т.нар. Русенска школа, заедно с Пловдивската, една от водещите у нас.
След суровото време на 50-те години, когато властваше нормативното социзкуство, през 60-те години художниците от крайдунавския и "най-европейския" град на България бяха сред първите, които дръзнаха да тръгнат по свой път. Йордан Парашкевов, Николай Русчуклиев, Веселин Парушев, Любомир Касабов, Цветко Цветков, Никифор Цонев, Петър Попов, Стефан Кацаров, Ради Неделчев, заедно с по-възрастните си колеги Кирил Станчев, Димитър Хинков, Роксандра Костова, Димитър Ананасов, Марин Христов започнаха да правят нормална, човешка живопис, далеч от догматизма, от натрапената сюжетност, банализираната, скована академична живопис. Избягваха натурността, външното, ефектното.
Подобно на своите учители, френските импресионисти, видяха по новому природата и нейната първична красота и обогатиха своята живопис с нови технически открития и възможности. Те се доверяваха на своите първи непосредствени впечатления от природния поглед. И предпочетоха камерния жанр пред „историческите” и „ социалистическите” сюжети, които властите искаха от тях. Рисуваха предимно достолепния Русе със забележителната му архитектура, великата река Дунав, живописното поречие на Природния парк "Русенски Лом", нашето Черно море, а също и други градове в страната и Европа.
Това рисуваше през целия си живот и Марко Монев. Беше самоук. Просто роден, за да рисува. Не беше завършил академия, нито художествена гимназия, но рисуваше по- талантливо и по-майстроски от редица свои дипломирани колеги. Този, бих казал, "поет на пейзажа". Беше не по-малко добър също и в портрета, и в интериора и натюрморта - доказа го неведнъж, но до края на дните си остана верен на голямата си любов - пейзажа. Три бяха основните теми в творчеството му - Русе и реката, природните, пасторални пейзажи и градовете, които бе посетил и обикнал -Москва, Варшава, Потсдам, Новгород, Рига, Санкт Петербург и особено любимия му Париж.
Градските пейзажи на Марко Монев, както можахме да видим част от най-добрите от тях на експозиция (уредена от съпругата му, талантливата художничка Василка Монева), са далеч от "атрактивното, агресията на цвета", както точно го определи проф. Ружа Маринска. В тях няма парадност и театралност, а има преди всичко лирика и интимност.
Един втори план, създаващ усещането за топлина и уют. Едно съзерцание, на моменти стигащо до внушенията на сюрреалиста и метафизика Джорджо де Кирико. Но Марко рисуваше не само красивите и лични барокови и сецесионови сгради, но и вътрешните и задните дворове на стария Русе, и тези поетични пейзажи сега ни внушават носталгия. Лично за мен, като роден и израснал в този особен и красив град, те са свързани до голяма степен с прозата на русенеца Добри Немиров и неговата прекрасна мемоарна книга "Когато бях малък".
Селската природа бе вторият любим мотив на Марко Монев. Роден и израснал в Мизия, в Плевенския край, макар че бе станал русенец, той не прекъсна връзката си със земята. А и зодията му бе земна – „козирог”. С една първичност и спонтанност избираше сюжетите си предимно от родното си място, както и от Русенския регион, като неизменно търсеше небето, светлината, необятните простори, служейки си с импресията и абстракцията.
Не по-малко интересни са и парижките пейзажи на Марко. "Градът на светлините", Меката на художниците, с неговата невероятна атмосфера, го завладя по време на специализацията му там и завърнал се в Русе, той години наред го рисуваше с любов и преклонение.
