ИВАН КРЪСТЕВ, БНР
„20% от източноевропейците живеят извън страната си и това влияе на политическия процес. Ние сме изправени, специално източноевропейските страни, пред огромния проблем на това, че имаме застаряващо и намаляващо население. В България демографската криза е радикална, което е свързано със загуба на население. Рязко се променя съотношението между хора на работеща възраст и хора, които са пенсионирани или не работят. Това, че хората стават по-възрастни води до това, че гласоподавателите, които гласуват, са главно на възраст над 50 г., което прави много трудно увеличаването на каквато и да било пенсионна възраст, защото това върви срещу интереса на хората, които гласуват. Изведнъж, всъщност, ти, за да можеш да имаш икономическо развитие, имаш нужда да дойде някой отвън да работи, но в момента, в който дойде този някой отвън да работи, страхът, че той радикално променя твоето общество съществува и ти се чувстваш парализиран в действията си"
Страхът от бъдещето е най-големият проблем на Европа. Много трудно е да успееш, ако се страхуваш от бъдещето. Ако не се влюбим отново в бъдещето, като европейци, ако не си измислим такова бъдеще, в което да искаме да живеем, това усещане за несигурност, за потиснатост, което може да бъде видяно на различни места в Европа е факт.
Миграцията - революцията на XXI век
Това, което се е случило, е, че изведнъж хората в тези страни, които са пълни с младо население, силно растящо население, специално случая на Африка - огромен демографски бум, се обръщат и казват: "Какъв е смисълът да се опитвам да сменям правителството си, при условие че, ако сменя държавата, животът ми ще се подобри 3 или 6 пъти?". Тези хора са готови да поемат огромни рискове, те са готови да умират в моретата, те са готови да умират в пустинята, по същия начин, по който те са били готови да умират на барикадата. За тях това е радикалният начин за промяна на живота им.
Основното, което се е променило през последното десетилетие и с глобализацията е, че милиони хора разбраха, че най-радикалният начин да променят живота си е да променят страната, в която живеят, и че най-доброто нещо, което можеш да дадеш на децата си, е те да бъдат родени в определени страни.
Да сравним германския преход с източноевропейския
Много неща са напълно по различен начин. Едно общество, което е напълно разрушено, което има усещане за тотална загуба, много по-лесно може да бъде мобилизирано да имитира чужд модел, отколкото едно общество, което през цялото време мисли, че то е постигнало някакви неща, че има свои собствени предимства, което беше вярно за голяма част от източноевропейските общества. Другото е, че Източна и Западна Европа са станали много носталгични. Част от носталгията към миналото е свързана с факта, че има застаряващо население в цяла Европа.
В един момент изведнъж европейците се уплашиха от бъдещето и по тази причина се влюбиха в миналото, в различни минала.
Влюбеността, с която източноевропейците поискаха да бъдат като Запада, създаде у Запада усещането, че всичко у тях е ОК. Много от противоречията, които наблюдаваме сега, са резултат на илюзията, че е възможно Студената война да свърши като Източна Европа се промени, а Западът остане същият. Сега мнозина си дават сметка до каква степен много от характеристиките на Западна Европа и САЩ през времето на Студената война, са резултат от Студената война. Много силно негативно отношение вътре в западните общества е резултат, според мен, на пропуска, че всички мислиха, че промяната ще бъде само промяна на Изтока и не си дадоха сметка, че това ще бъде голяма промяна и в самия Запад.
ИВАН КРЪСТЕВ е политолог, роден на 1 януари 1965 г. Председател е на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“. Той е в международния редакционен съвет на списанията „Europe's World“, „Journal of Democracy“ и „Transit – Europäische Revue“. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на българското издание на списание „Foreign Policy“ (2005-2011). Класиран е на 85-то в класацията на Foreign Policy на стоте най-влиятелни интелектуалци в света през 2008 г. Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса.
