БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Възможно ли е екип от седем сценаристи и шестнадесет продуценти да създадат продукт, който е едновременно смела и впечатляваща сатира, визуално самодостатъчен шедьовър, стряскащ експеримент и каша, която е свидетелство за поредния творчески провал, който превръща създаденото от тях в неразбираемо и трудно гледаемо произведение на изкуството?
Ще кажете, че това е трудно постижимо. И ще сбъркате – преди две години така зрелищно се издъни самият Франсис Копола с неговия прословут „Мегалополис“.
Сега наред е Иняриту, мексиканският гений, Алесандро Гонсалес Иняриту.
Господи, с какъв интерес и желание съм гледал „21 грама“, 2003, „Вавилон“, 2006, за който дори писах възторжено ревю, „Красив“, 2010, „Бърдмен“, 2014, „Завръщането“, 2015, „Бардо, фалшива хроника за шепа истини“, 2022…
И с какъв огромен интерес чаках „Дигър“, 2026.
Дори научих предварително какво означава името на филма – земекопач, миньор, рудничар…
Но още от трейлърите, които гледах и които ме зарибиха, разбрах, че това или ще бъде голямо преживяване и събитие, или поредното горчиво разочарование…
Не съм аз виновният, че мечтаният гала спектакъл не се получи…
Виновният е само един – Иняриту – основен сценарист, постановчик и продуцент, уви, с Том Круз, на проект на стойност около 180 милиона долара…
Гледах опуса му първоначално с любопитство, а последните 15 минути с досада и се чудех…
Тръгнал си да правиш сатира на капитализма и консумативното ни мислене – добре.
И героят Дигър Рокуел – на неузнаваемия Том Круз, петролен магнат и олигарх, имащ все пак съзнанието за отговорността си пред този свят със своите постъпки, си го бива.
И когато пред нас се очертава екологична катастрофа заради леден блок – Джуди, откъснал се от арктическата платформа на милиардера, която заплашва след три дни да се блъсне в гъстонаселения норвежки бряг и да причини щети за 18 трилиона долара, е логично самият американски президент Компсън – Джон Гудман, да поеме управлението на кризата в свои ръце.
Очакваме горчива критика и сатира тип – ако не „Доктор Стрейнджлъв“, 1964, на Станли Кубрик, поне „Не поглеждай нагоре“, 2021, на Адам Макей.
Вместо това Иняриту маскира сатирата си като медийна манипулация, а драмата се разиграва като самодеен любителско-бутафорен театрален фарс, наречен „Изкопаеми глупаци“ и наблюдаван с интерес от публиката, която, кой знае защо, след пускането на завесите на финала, напуска салона с противогази на лице…
Ето това нанизване на творческите инвенции три в едно ми дойде в повече…
Защото разбрах, че съм гледал един дързък, скъпоструващ, но несъстоятелен експеримент.
И какво от това, че визуално спектакълът е зашеметяващ, тъй като зад камерата е старият познайник на Иняриту Емануел Любецки, че музиката на Козмо Шелдрейк е на впечатляваща висота или че Том Круз дава всичко от себе си, за да създаде ярък и нестандартен образ, вкл. мимики, жестове и тембър, наподобяващи на президента Тръмп, тъй като глуповатият финал зловещо приземява с трясък неговите усилия, та дори не достига висотата от времето на „Магнолия“, 1999, на Пол Томас Андерсън…
А какво да кажа за такива добри актьори като Сандра Хюлер – Ема, Джеси Племънс – Кени, Риз Ахмед – Ганеш или Джон Гудман – президентът Компсън, които наистина не знаят какво правят в тази кавалкада и всеки като опитен професионалист се спасява поединично…
В заключение – за мен Иняриту се е изложил с последния си 129-минутен спектакъл…
Може да се оправдава колкото иска – и с климатичните проблеми, и с кризата в Ормузкия проток…
Моят скромен съвет е – след като утихне шумотевицата около премиерата на „Дигър“, бързо да забрави за него…
„Дигър“, 2026, 129 мин., САЩ – Великобритания – Мексико, съсц., реж. и съпрод. Алесандро Гонсалес Иняриту, разпространение „Уорнър Брос“
