МАРИЯ СТОЕВА, Radio Bulgaria
Професор Мари Врина-Николов е единствената преводачка на българска литература, чийто роден език е френският. Преподава превод и български език и литература в Националния институт по източни езици и цивилизации в Париж (INALCO). Превела е на френски около петдесет книги на класически и съвременни автори, между които и Георги Господинов, който преди дни получи престижната награда "Букър" за романа си "Времеубежище". До френскоезичната аудитория достига именно преводът, направен от Мари Врина, носителка на наградата за превод на Сорбоната "Етиен Доле".
Проф. Врина разказа за опита си като преводач, размислите си върху превода и отстояването на българската литература.
------
Тя обяснява и откъде произтичат трудностите за преводача – всеки текст, именно текст, а не автор, има свой собствен език.
"Анри Мешоник ми помогна в осмислянето на превода. Когато превеждам, се съобразявам с два императива – първо, винаги се питам какво прави този текст и никой друг с българския език. Вторият е очите ми да слушат, а ушите ми да виждат. Изпитах го с последната книга в проза, която преведох – "Балканска рапсодия" на Мария Касимова-Моасе. Тя има особен ритъм, така че се опитвам да спазвам необичайния словоред, доколкото е възможно. Преводът не е еквивалент на даден текст на друг език, а е различен. Надявам се обаче да събуждам въображението на читателя, както го прави и оригиналният текст."
Дерида пише, че нищо не е непреводимо и същевременно всичко е преводимо. Така ли е?
"Зависи от концепцията ни за превода. Ако си казваме, че произвеждаме същия текст на друг език, това не е вярно просто защото дори най-баналните предмети не пораждат у нас една и съща представа. Дори думата „маса“ не извиква в ума ни един и същи образ, а да не говорим за понятия като например „джезве“. Ако искам да го преведа, трябва да го перифразирам. А защо български автор използва думата „джезве“? Очевидно, за да ни потопи в османската атмосфера."
Когато четем превод, в действителност не четем Шекспир или Борхес, или Библията… Според Мари Врина започваме да забелязваме фигурата на преводача. Името му вече стои на корицата. Развиват се и наградите за превод. Доказателство е наградата "Букър", присъдена за романа "Времеубежище" не само на Георги Господинов, но и на преводачката му Анджела Родел.
Мари Врина споделя, че борбата й за българската литература в началото е била изключително трудна, дори отчайваща, но вече разполага с мрежа от издателства, с които работи. Само в рамките на тази години предстои да излязат пет нейни превода.
А има ли усещането, че работи с доминиращ и доминиран език и България е по-скоро в периферията?
"Не – категорично заявява Мари Врина, – когато превеждам, се стремя да вкарам в диалог два езика, две култури, две литератури, които обичам. Вярно е, че съм приела за своя мисия да популяризирам литература, която не е особено позната във Франция, но преводът за мен е преди всичко щастие. Опитвам се да накарам две музики да разговарят помежду си.Много ми харесва формулировката на Едуар Глисан – преводът е като изкуството на фугата. И това е така, защото във фугата има два гласа, които се събират, а в даден момент може да се раздалечат."
Интервюто с Мари Врина на френски език можете да чуете тук.
