Предлагаме ви автоинтервю на Кърт Вонегът, публикувано на български език през 1984 г. в серия „Проза“ на библиотека „Панорама“. За първи път то излиза в „Парис ривю” през 1977 г. На днешния ден, 11 ноември, се навършват 100 години от рождението на американския класик.

------------

Интервюиращият: – Вие сте ветеран от Втората световна война, нали?

Вонегът: Да. Когато умра, искам военни почести – тръбач, ковчег, обвит в националния флаг, почетен взвод, салюти и гроб в черковния двор.

И. – Защо?

В. – По този начин ще постигна онова, което съм искал повече от всичко… нещо, което бих имал, ако се бях изхитрил да падна убит във войната.

И. – И то е?

В. – Безрезервното одобрение на моите близки.

И. – Смятате, че сега го нямате?

В. – Роднините ми казват, че се радват на богатствата ми, но направо не са в състояние да ме четат.

….

И. – Завършили сте химия в университета Корнел, нали?

В. – Още по средата на първата си година зарязах всичко. С голямо въодушевление се записах в армията и отидох на война. След войната се записах в Чикагския университет, където ми хрумна да следвам антропология, наука, в която имаше главно поезия и почти никаква математика.

….

И. – Как озаглавихте дисертацията си?

В. – „Котешка люлка”.

И. – Но вие сте написали тази книга години след завършване на университета!

В. – Напуснах Чикаго без да напиша дисертация – и без научни степени. Всичките ми идеи за дисертация бяха отхвърлени и тъй като нямах пукната пара, се хванах да работя за „Дженерал електрик” в Скенектади. Двадесет години по-късно получих писмо от новия декан на Чикагския университет, който прелиствал досието ми. Пишеше, че според правилата на университета публикувана книга с доказани качества може да бъде сметната за дисертация – и така ми дадоха учена степен – бакалавър. Той бил показал „Котешка люлка” на ръководството на факултета по антропология; решил, че книгата застъпва антропологията донякъде компетентно и затова ми изпращат титлата по пощата. Числя се към випуск 1972-ра: някъде там.

….

И. – Какво е мнението ви награждаването на Сол Белоу с Нобеловата награда за литература?

В. – Добър начин да се почете нашата литература.

И. – Лесно ли се разговаря с него?

В. – Да. Лично аз съм успявал три пъти. Веднъж му бях домакин в университета в Айова, в който преподавах, а той бе гостуващ лектор. Мина много добре. Във всеки случай имаме нещо общо…

И. – И то е?

В. – И двамата сме учили антропология в Чикагския университет. Доколкото знам, той никога не е ходил на антропологични експедиции, нито пък аз. Вместо това изобретихме праисторически хора – аз в „Котешка люлка”, той в „Хендърсън, кралят на дъжда”.

И. – Тъй че той ви е колега  учен.

В. – Никакъв учен не съм аз. Сега обаче се радвам, че баща ми и брат ми ме принудиха да ставам учен. Отбирам от научни разсъждения и от научни шеги, въпреки че аз самият нямам талант за тях. Приятно ми е между учени и когато те ми разказват какво вършат, лесно се вълнувам и ми е интересно. Всъщност с приятелите на брат ми, учени, съм прекарал много повече време, отколкото с литератори…

….

И. – Хайде да си поговорим за жените в книгите ви.

В. – Няма такива. Нито истински жени, нито любов.

….

И. – Малцина писатели говорят за техниката на писане!

В. – Аз съм такъв варварин-технократ, че според мен романите могат да се поправят в работилница като „Форд Т”.

И. – С каква цел?

В. – Да се достави удоволствие на читателите.

И. – Как смятате, ще напишете ли някога любовен роман?

В. – Може би. Моят живот е пълен с любовни истории. Честна дума. Но дори когато ги изживявам и ми върви добре, понякога се улавям да мисля: „Боже, не можем ли да говорим за нещо друго поне за минутка?” Знаете ли кое е наистина смешно?

И. – Не.

В. – Изхвърлят книгите ми от библиотеките в цялата страна – били неприлични. Чел съм писма до вестници в някои градчета. В тях „Кланица пет” се приравнява към порнографските боклуци.

И. – Какви ли не хора има по света.

В. – Но не за тях е думата. Цензорите просто мразят моята религия. Смятат, че се отнасям непочтително към техните схващания за Всемогъщия. Смятат, че задачата на правителството е да защитава репутацията на Всевишния.

….

И. – Смятате ли, че писателството може да се научи?

В. – Както се учи голф. Професионалистът може да посочва очевидните пропуски в развитието. Смятам, че в продължение две години вършех това добре в университета в Айова… В Харвард преподавах писателството зле – защото бракът ми се разпадаше и защото пътувах всяка седмица от Ню Йорк до Кеймбридж. Още по-зле преподавах в Сити колидж преди няколко години. Вършех прекалено много неща едновременно. Вече нямам волята да преподавам. Знам само теорията.

И. – Може ли да я изразите с няколко думи?  

В. – Това стори Пол Енгъл, основателят на писателския семинар в Айова. Той ми каза, че ако семинарът някога се сдобие със собствена сграда, над входа трябва да се издълбае следното мото: „Не вземайте всичко прекомерно сериозно”.

….

И. – Последен въпрос. Ако отговаряхте за издателското дело в САЩ, какво бихте сторили, за да облекчите съществуващото плачевно състояние?

В. – Не страдаме от недостиг на чудесни писатели. Липсват ни читатели, на които можем да разчитаме.

И. – Следователно?

В. – Предлагам на всеки безработен да се изисква да предава сведение за прочетени книги, преди да му се отпусне помощ за безработни.

И. – Благодаря ви.

В. – На вас благодаря.