БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Книгата на Неда Антонова „Буров и неговата дъщеря“, 2026, е задължителна за мен по няколко причини.

Първо, защото е посветена на може би най-популярния и коментиран мой съгражданин.

Второ, беше ми любопитно да видя как се е справила авторката с интерпретацията на такъв експлоатиран и често описван персонаж като Буров.

Естествено, тя е избегнала анекдотично-сензационния подход тип „Михаил Памукчиев“, надмогнала е сухата фактология, с която се отчете Нено Неделчев, преодоляла е излишната патетика на Николай Увалиев, стремила се е да е на нивото на постигнатото от Жоро Цветков, а и героят й не е нахакан супермен, какъвто го представи Алексъндър Томов.

В кратката й библиография, която прилага в края на книгата, моя милост не фигурира, тъй като имам само комплект от статии за Атанас Буров, но не и цялостно изследване.

И най-вече интересът ми бе продиктуван от желанието да разбера по какъв начин е организирала, подредила и експонирала събрания материал.

Ясно е, че той като такъв тежнее преимуществено към документалната хроника.

Антонова обаче, като опитен и обигран професионалист, майсторски го превръща в увлекателен роман от четири части, който се чете на един дъх като откровение.

Най-лесно е било всичко да се завърти около хронологичната последователност и традиционното повествование.

Неда Антонова избира колажно-полифоничния подход, при който първостепенни се оказват спомените и преживелиците на дъщерята – Недялка Бурова-Велева, животът на Буров отива на трета позиция, а най-накрая остават да се кажат заключителни думи за зетя и първи съпруг на Недялка – Иван Михайлов, оказал се и най-дълголетният, починал на 98 години…

Давам си сметка, че това е удачният и адекватен подход.

Лично аз бях много неприятно изненадан, когато разбрах, че дъщерята на Атанас Буров е била агент на ДС.

Стана ми толкова тъжно от този факт, че бях готов да спра да се занимавам с делата на баща й, дори след като прочетох нейните спомени.

Сега, когато познавам новия роман на Антонова, разбирам, че авторката е желаела деликатно и ненатрапчиво да я реабилитира.

Оказва се, че Недялка просто е нямала избор, освен да се свърже с омразния Димитър, тъй като в противен случай е трябвало да умре на улицата от студ и глад.

Дори прословутото й посещение във Франция през 1985 г., в разгара на Възродителния процес, не я дискредитира фрапантно, тъй като при срещата си с шефа на френското Национално събрание и кмет на Бордо Жак Шабан-Делмас, скъп приятел на покойния й баща, тя се държи с достойнство и признава, че условията за живот в България са ужасни.

Делмас е ветеран в политиката. Той разбира в каква невъзможна ситуация се намира Недялка, в която някога, през 1943 г., е бил дълбоко влюбен, и вероятно и заради старите чувства спомага за смекчаване на тона на френския управляващ елит спрямо България.

Управниците у нас обаче оценяват по достойнство усилието на Бурова-Велева и тя получава персонална пенсия от 150 лева, почти колкото беше моята стартова заплата като начинаещ учител в Еленската гимназия тогава…

Очаквано, записките на Димитър Велев са скучни и безинтересни, а написаното за Иван Михайлов звучи по-скоро като реквием.

Най-интересна и грабваща е безспорно частта, отнасяща се до живота и делото на Атанас Буров.

И тук обаче Неда Антонова е подходила нестандартно – от последната година на живота му в Пазарджишкия затвор към детството, юношеството, студентските години, приключенията в политиката, бизнеса, журналистиката, борбата за отстояване на собствените идеи и позиции, увлеченията на интимния фронт, до философско-екзистенциалните обобщения за живота при дългите му беседи със съседа по килия, младия Симеончо.

И както и очаквах, уж познавах живота на политика и банкера, а се оказа, че поне за мен има и бели петна в биографията му – като необикновената връзка с румънката Лучия, която без усилия ме покори. Подобно бе усещането ми, когато осмислях отношенията му с Лика – сестра Тереза, и особено със завършилата медицина в Монпелие Гела Сивкова, която се сбогува с министър Буров на път за току-що освободена Франция на 3 септември 1944 г.

Антонова не спекулира с увлеченията на Буров към жените. В нейната интерпретация, ако той спи с други дами, то е само за задоволяване на потребностите „от кръста надолу“, иначе сърдечно той си остава докрай предан на съпругата си Смарайда, с която дели щастливи и трагични дни повече от четири десетилетия…

Както и в другите си значими романи, посветени на Левски, Ботев, Паисий, царица Елеонора или Людмила Живкова, Антонова съвестно и скрупульозно борави с документи и факти, стреми се да бъде обективна, увлекателна, интересна, атрактивна и значима.

Дори на своята респектираща възраст – 86 години, тя си остава първокласен и значим автор, умело владеещ занаята си, който винаги може да поднесе нов, любопитен, завладяващ и силен роман.

Такъв безспорно е „Буров и неговата дъщеря“, издание на „Хермес“.

П. С.

Катранът умишлено го оставям за финала и то под черта, но тъй като обичам и уважавам творчеството на Неда Антонова, а и винаги съм се стараел да съм обективен и да посочвам грешките и слабостите и на най-големите, в случая не мога да си затворя очите и да не маркирам четирите ѝ най-фрапиращи гафа, резултат най-вече от предоверяване на паметта.

След като правилно посочва, че Буров не се кандидатира за депутат на 27 март 1938 г., малко по-късно говори за някакво предизборно събрание, в което участва – явно става дума за парламентарните избори на 28 януари 1940 г., в които обаче Атанас Буров отново не участва.

Димчо Дебелянов загива на фронта в Първата световна война, а не в Балканската; неизвестно по каква причина според Ньойския диктат Добруджа остава в пределите на България – тогава защо ни е Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г.? И в добавка – не цар Фердинанд праща Михаил Савов посланик в Париж през 1913 г., а Стамболийски – седем години по-късно, през 1920 г.

Отделно трябва да се засегне низходящото развитие на Буров като финансист, особено след смъртта на брат му Иван през 1939 г., и като политик – след разцепването на Демократическия сговор през 1932 г., като венецът на неговото неадекватно поведение е участието му в кабинета на Муравиев, продължило седем непълни дни след 2 септември 1944 г., но имащо за него фатални последици…

Независимо от констатираните слабости, „Буров и неговата дъщеря“ е ценен и стойностен роман, с който Неда Антонова за пореден път защитава водещата си позиция на талантлив, умел и впечатляващ писател и изследвач, важен за нашата съвременна литература.

Неда Антонова, „Буров и неговата дъщеря“, 2026, роман, 397 стр., изд. къща „Хермес“, Пловдив, отг. ред. Деметра Димитрова.