ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

На 8 декември 1996 г. почина Марин Сореску (1936–1996). Поет и преводач, белетрист и драматург, автор на критически студии, есета и книги с интервюта с големи световни поети, той беше „тотален писател“, носител на редица национални и международни награди (сред които „Хердер“ и „Златната клонка“ от Струга; беше номиниран и за Нобелова награда). Това световно признание, разбира се, не спря Секуритате да следи всяка негова крачка и да се опитва да му пречи. В „Бялата книга“ на тази институция на злото открих немалко страници, посветени и на него.

През август 1996 г. гостувах в Съюза на румънските писатели, а той беше за кратко министър на културата. Като негов преводач бях поканен в дома му на улица „Григоре Александреску“ № 43 — красива стара букурещка къща в „чокойски“ стил с барокови мебели и венециански огледала. От няколко години Сореску рисуваше активно и с голямо наслаждение. Гордееше се със своите ярки живописни платна след поредица изложби в Румъния и чужбина, оценени високо от художествената критика. Мечтаеше да се представи с експозиция и в България — в София и Русе, но безвременната му смърт прекъсна тези планове. 

---

Какво мислите за ролята на експеримента в творчеството?

– Експериментът е нещо, което всеки истински творец трябва непрекъснато да използва и развива до момента, когато открие себе си (а и след това!), докато стигне до една максимална чувствителност и искреност. Експериментът е горивото, което разпалва пламъка на нашето недоволство, на нашето безпокойство. И ние всеки божи ден се нуждаем от това странно нещо, наречено „експеримент“. Но мисля, че когато се прекали с него, можем да сгрешим...

Днес мнозина говорят за връзката между развитието на науката и поезията...

– Да, убеден съм, че между тях има по-тясна връзка, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед. Затова поетите трябва да бъдат редом с хората на науката. Поезията, особено тази, която се твори днес в Европа, е по-близо до науката, отколкото до философията. Развитието на отделните науки няма да попречи (както се страхуват някои), а ще подпомогне развитието на поезията, ще я обогати с познания за света, за нашата стара планета, за живота, за човека. Редица точни науки като математиката, физиката и астрономията могат само да „оплодят“ поезията...

„Интелектуалният страж на Европа“ Жан-Пол Сартр се питаше: трябва ли да създаваме, да отразяваме или да откриваме? Като поет и драматург как бихте отговорили?

– Първо бих искал да разбера как самият Сартр е отговорил на своя въпрос. Към кое от трите е имал по-голямо предпочитание (разбира се, в теоретичен, а не в практически план), защото той създаваше, отразяваше и откриваше! Всъщност литературното творчество обединява тези аспекти и тъкмо в тази комплексност и сложност се крие очарованието на писането.

В наше време много се говори за ролята на подсъзнателното в поезията...

– Може би тъкмо подсъзнателното е най-научната част от мозъка на един поет. Там има някои толкова строги, почти алгебрични закони, които се осъществяват със завидна последователност и прецизност. Подсъзнателното е морето под кораба, което не се вижда (вълните са толкова шумни на повърхността), но именно то държи плаващия съд. Лично аз мечтая за един високообразован и отлично възпитан „подсъзнателен“ тип писател.

 Какво мислите за днешната европейска поезия? Пътувате много, превеждате, срещате се с различни поети и поетични школи...

– Мисля, че поезията като жанр се намира в състояние на… безпорядък. Изгуби се обектът й, целта й, както и нейната комуникативност. Оттук идва и липсата на ехо, на резонанс... Но това, разбира се, не обяснява проблема за езика на поезията. В наши дни едни искат да разрушат думите. Всичките им усилия се насочват срещу буквите, срещу самата основа на езика. А, както съм казвал и друг път, ние имаме нужда от азбуката! В този смисъл, струва ми се, румънската поезия е сред привилегированите в Европа. За нас, румънските поети, думата все още има стойността на метафора...

А румънската поезия?

– Нашата поезия, според световната критика, е сред водещите в Европа. Но и преди войната, преди 1944 г., имахме силна поезия. След Михай Еминеску дойде т.нар. „втори поетичен взрив“ на Румъния. Тук бих припомнил имената на Лучиан Блага, Джордже Баковиа, Йон Барбу, Тудор Аргези…

Чувствате ли се свързан със своето поколение (Никита Станеску, Ана Бландиана и др.)?

– Критиката у нас, а и по света, ни свързва. Но мисля, че сме твърде различни. Лично аз предпочитам да остана сам. Защото влезеш ли в една група, те очакват компромиси, а аз никога не съм ги обичал...

А кое Ви доведе до бреговете на театъра?

– И досега се считам преди всичко за поет. Поезията е състояние на неспирно бдение, с което моят дух отдавна свикна...

 И все пак, къде се чувствате най-добре – в поезията или в драмата?

– Когато пиша стихове. Но не бих искал да се „венчавам“ само за един жанр...

Какво четете и препрочитате?

– Чета редовно френските романисти от XIX век. Обичам Гюстав Флобер… Препрочитам още Балзак, Мопасан, Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, Кафка, Камю…

– Имате ли поглед върху нашата литература?

 За съжаление — бегъл. Зная, че вашата литература е много добра… Познати са някои от класиците като Ботев, Вазов, Яворов, както и „вечната и святата Багряна“, но остава непознат Атанас Далчев…

Букурещ, 10 август 1996 г.