Иванка Павлова е поетеса и преводачка. Автор е на 13 стихосбирки, на 3 книги в проза и на 7 стихотворни книжки за деца. Нейни творби са преведени на унгарски, хърватски, литовски и украински език. Превежда от унгарски и от руски език – предимно поезия. Членува в Съюза на преводачите в България, в Бъл¬гарския хайку съюз, в Съюза на българските творци и в Дамския литературен салон „Евгения Марс“. Носителка е на награди и отличия. Удостоена е с Рицарски кръст на Унгарския орден за заслуги – гражданска степен, за представяне на унгарската литература на български език.
Интервю на Огнян Стамболиев с Иванка Павлова по повод 85-годишнината й
---
Драга Ваня, при все че съм привърженик на учтивата форма, ще те помоля да разговаряме на „ти“ като колеги и приятели отдавна. Нека да започнем с началото. Как се насочи към литературата и специално към поезията? Кои бяха първите ти любими поети?
- Прописах на около 14-годишна възраст. Бях съзерцателно дете. Детството ми свърши, когато се преместихме в своя къща – в трето отделение. Заживях с книгите. Не бях научена да споделям вътрешния си свят с никого. Нито родителите ми, нито учителите ми подозираха колко съм наранима. Грубостта в отношенията на хората ми причиняваше болка. Словото ми помогна да изповядам всичко, което преживявам.
Естествено, първите ми любими поети бяха тези, които изучавахме по литература, предимно автори на стихове за деца. Постоянно вземах книги от библиотеката в читалище „Братя Миладинови“ в Княжево. Така се срещнах с творчеството на неизвестни за мене дотогава творци.
Кога и по какъв повод или без повод прописа?
- Пазя една тетрадка с твърди корици, в която съм си записала стихотворенията от времето, когато съм била ученичка и студентка. Май първият ми опит да съчиня нещо като стихотворение беше под въздействието на филма „Виенските момичета“. Разбира се, първоначално стиховете ми бяха свързани със спомените от селото на баща ми, с народните традиции, с красотата на природата, а след това – и с любовта.
Къде започна да публикуваш и кои бяха първите ти критици и наставници в поезията, ако имаше такива?
- Свои поетически творби публикувах най-напред във в. „Средношколско знаме“ и в. сп. „Родна реч“. Мои стихове излъчваше в предаването „Първи творби“ на "Радио София" Николай Христозов. А първия си хонорар получих от сп. „Читалище“. Наставници и критици на тази възраст не съм имала. Това се случи по-късно. Николай Христозов и Атанас Далчев оцениха написаното от мене. Никога няма да забравя това. За един млад поет подобна подкрепа е много важна.
Как се приеха първите ти публикации?
- Минавах за талантлива млада авторка на стихове.
Кои са всъщност твоите поети? „Интелектуалният страж на Европа” Жан-Пол Сартър се пита: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?”. Като поетеса как би отговорила?
- Винаги съм следвала вътрешния си глас. Държа да пиша искрено, достъпно и понятно. Това не означава стихотворението да бъде сухо и скучно. Харесвам метафоричността и образността. Отблъсква ме самоцелният модернизъм. В поезията трябва да има хранителна ядка.
В наше време доста се говори за ролята на подсъзнателното в поезията. Какво е твоето мнение?
- Възможно е да бъда упрекната, че написаното от мене е близко до традиционната поезия и не е достатъчно новаторско. Уверена съм, че се докосвам до сложни човешки състояния и преживявания. Това е моят принос – държа на съдържателността, а не на изненадващата форма.
Какво мислиш за днешната българска поезия? Кои поети харесваш?
- Оказва се, че по време на предишния строй е създадена доста силна поезия. Преоткривам поетите, които уж познавах. Изненадана съм и от високото качество на голям брой филми от същото време – и като послание, и като актьорска игра. Сега почти липсва литературна критика. Изключение са такива отдадени на тази мисия като Георги Цанев. Затова има опасност да пропуснем появата на нови стойностни гласове. Със закъснение открих например Ивайло Балабанов.
Как и защо се насочи към трудното изкуство на превода и защо избра литературите на Унгария и Русия? Бих казал, че направи забележителни преводи на класици и на модерни автори и от двете страни.
- Първите ми преводи са на руски поети. Най-напред вниманието ми привлякоха автори като Евгений Евтушенко и Роберт Рождественски. По-късно започнах да претворявам на родния си език богатата класическа руска поезия благодарение на Иван Теофилов, който ми повери превода на повече от 1500 стиха за антологията „Заветни лири“, а по-късно представих на български език още 4400 стиха в антологията „Ята сред безкрая. ХVIII, XIX и първата половина на XX век“. А към унгарския език се насочих по сантиментални причини. Баща ми е участник в Отечествената война и ми разказваше с благодарност за Унгария и за унгарците. Най-напред превеждах предимно класици, а по-късно открих и интересни модерни поети, но пишещи съдържателни творби. Такъв е например Шандор Чори.
Кои са твоите най-любими наши, унгарски и руски поети?
- Много са. Иван Вазов – най-вече за неговата „Епопея на забравените“, Димчо Дебелянов – за неговата елегичност, Пеньо Пенев – за неговия драматизъм, Станка Пенчева – за нейната пределна искреност.Тази поетеса ми е много близка по мислене и по начин на писане. Разбира е, и други. От унгарските поети най-близък ми е Льоринц Сабо, а от руските – може би Иван Никитин.
Кои автори (не само поети) четеш и препрочиташ?
- Не съм доволна от себе си. До много книги не съм се докосвала повторно. Сега, на 85-годишна възраст, възприемам по нов начин съдържащото се в тях. С други очи видях например „Време разделно“. Повече време отделям на съвременни творци. Прозата - и наша, и чужда, понякога ме разочарова, но откривам добри поети.
Имаш ли любими композитори?
- Предпочитам класиката. След пенсионирането си няколко години посещавах почти всички концерти в зала „България“. Това ми позволи да сравнявам композиторите и творбите им. И досега най-силно ми въздейства Бетовен– това е титан. Моцарт е изящен, но драматизмът на глухия гений ми дава повече.
Какво би препоръчала на младите поети у нас?
- Да бъдат себе си. Всеки от нас е уникален и неповторим. Да не подражават на никого, дори на утвърдените поети. Само когато сме истински, читателите ще ни вярват.
А на младите преводачи?
- По възможност да превеждат само творби, които считат за стойностни и са близки до българското светоусещане. Бих искала да добавя още нещо, валидно и за автори, и за преводачи. Творчеството изисква себеотдаване. Ще се съмняват понякога в себе си и в смисъла да служат на словото. И аз съм го преживявала. Но си заслужава да допринесеш с нещо, макар и скромно, за разширяването на духовното пространство на човечеството.
БЕЗСМЪРТИЕ
Който е роден поет,
ще премине през всички бездни.
Макар и само с един куплет –
ще остане.
Не ще изчезне
без следа онзи порив голям
към ореола скрит на нещата –
екстазното служене в простия храм
на истината и красотата.
Дълго може да е мълчал –
той е нива, в кълнове цяла.
Слънце прижарило, вятър повял,
ето я – шеметно избуяла.
Който е роден поет,
своя образ мъчително дири.63
Макар и само с един куплет –
остава.
И не умира.
* * *
Морето е зелено като поглед,
от който няма да избягам.
Притегля ме с прохладна ласка
към съдбоносното си дъно
и меките ми стъпки тънат
в капризен пясъчен килим.
От арфата на мойто тяло
водата бавно зазвучава.
Отплават покрай мене риби
в сребристо светещо мълчание.
В косите си корал забождам,
безплътна като аромат.94
Очите ти ме теглят като дъно.
Зелените му водорасли
приспивна люлка са изплели,
която ще ме залюлее,
и в зъберите на скалите
ще се разбие моят сън.
Морето е зелено като поглед,
от който няма да се върна.
В нетраен миг ще ме усетиш:
2
въздишка бяла в полуздрача,
ръце, които не докосват,
и вик, в мълчание замрял.
БДЕНЕ НАД СЪНЯ
В седефената раковина на леглото
спиш, мое слънчево момче,
и кожата ти в златни блясъци сияе.
Да бях художник, бих те нарисувала:
с ръце, като че ли прегърнали мечтата,
с уста, току-що сънно назовала
една свенлива и гальовна дума.
Ресниците ти са като осил пшеничен:
цял ден морето с пръски те облива
и слънцето ги сбира от сребристата ти кожа.
Какви богатства за очите и сърцето:
излъскано като пъстърва цветно камъче,
парченце керемида с причудлива форма,
черупчица от охлювче, заселена от раче.
Спиш, мургаво човече, на чаршафеното дъно.
Върху челото ти като звездица свети
една спасила се по чудо песъчинка.
Спи, мое ласкаво момче, сънувай
играчките, които не ти купих,
и отговорите, които не получи.
Дано поне в съня не е нащърбена усмивката,
с която те огрявам, и ръката ми
да ти отвръща всеки път, когато
към лястовичите гнезда надаваш вик.
Спи, малък мой, созополските гларуси
пищят над покривите като под тревога.
Вълните се разбиват под прозореца:
Зеленият човек брадата си откъсва
и тя се вие долу край скалите.
Спи, сине. Аз ще поседя до тебе,
като душата на морето мълчалива,
и между пръстите ми ще изтичат137
минутите на моя неизменен,
но осветен от твоето сияние живот.
НОЩ В СОЗОПОЛ
Безпътни ветрове препускат из града:
3
не чуваш ли подковите им бесни?
Пищят смокините, ври морската вода,
в кълбо се сливат земно и небесно.
Човекът спи в черупка, зидана от кал,
кошмар с криле на прилеп го връхлита.
Гръм сцепва свода, блясва мълния-кинжал.
Морето е разплискано корито.
Клечи градът като уплашен пес в нощта,
скимтейки, ближе топлите си рани.
Забулена от облаци, какви неща
прокобва в мрака лунната камбана?
Владетелят на морските стихии зли
с придворните акули засед7ава.
Простират мрежи по крайбрежните скали
бездомни водорасли. Зазорява.
Ковачът древен през нощта е изковал
светилото, а то, до кръв червено,
дими и неговият нажежен метал
обагря в златно морската вселена.
Разсъмва се. Разпънал парашут сребрист,
погребал нощните си тайни, сводът
е като цвят на незабравка – девствен, чист.
И се усмихва цялата природа.
БЕЗДОМНИКЪТ
Той гали две бездомни кучета
със същата любов, с каквато
би галил малките си внучета,
но на бунището запратен,
гладува често, а понякога
с шише ракия във ръката
се скита, без да се оплаква,
приел: „Такава е съдбата…”.
Къде нощува зиме, лете?
Какво му служи за утеха?
Отдавна мръсна и безцветна
е овехтялата му дреха.
И него майка е родила.
И него го боли душата.
От хората очаква милост,
от Бога – чудо да му прати.
Така живее. Докога ли?
Ще бъде някой ден намерен
4
умрял в купчината парцали
на уличната си постеля.
Сега събратята си гали,
съчувствайки им, че е зима,
готов коравия си залък
да сподели, ако го има.
* * *
Едно щурче ми свири всяка вечер
и аз прехласната го слушам.
Завиждам си за рицарската серенада
на моя малък храбър ухажор.
На края на града, далеч от суетата
на вечно бързащите хора,
общувам с мравки и пчели.
Отсреща Витоша се извисява –
ту в достолепна зимна белота,
ту в пищен изблик на зелено.
Тя мъдро ми напомня, че е неизменен
на времето отмереният ход.
Съжителства с копривата тревата,
над розите жълтее тежък грозд,
а птиците нападат с врява
ухаещите зрели круши.
Тук, в този градско-селски рай,
се уча на езика на земята.
Дори в пукнатините на бетона
са избуяли диви теменужки.
Чрез тях откривам простия закон:
неизтребим и вечен е животът –
бръмчащ, чирикащ, ароматен свят,
на който временно и аз съм обитател.
ИЗБОР II
Избрах „Титаник”. И пътувах с него.
Не в първа класа – в люлка от мечти.
Не да нахраня гладното си его,
а да докосна звездни висоти.
Връхлитаха вълните белогриви.
Ревеше океанът разгневен.
Под съпровод на гларуси кресливи
се раждаше усмихнатият ден.
5
Живях между земята и небето
като разпъната на кръст и пих
отварата горчива – битието,
и стихове лечебни сътворих.
„Титаник” ще потъне неизбежно,
но струваше си всеки миг, живян
с усещането за небе безбрежно,
за пълен с изненади океан.
ОРФЕЕВАТА ПЛАНИНА
Слънце се плисне, грейне небето,
преспи се белнат, блейнат стадата.
Къщи родопски – булки напети,
гиздави, бели – досам гората.
Долу реката – вечна и нова,
бие скалите, в пяна се мята.
Кървави ризи, мъртви дворове,
момини вопли помни водата.
Борове екнат, песен проплаче,
чанове стряскат камък и върше.
Пазви разгърне, викне юначе.
Пътник случаен сълза обърше.
Светла, пространна, щедро зелена –
като душата неизбродима,
планина горда, обикновена –
българска хубост недостижима.
