ДАМЯНА ВЕЛЕВА, "Свободна Европа"

Помните го като джаз музикант, виртуоз на саксофона, или може би като жесток африкански диктатор. Това, за което вероятно не знаете обаче, е отдадеността му към всяка роля - за първата в рамките на само няколко месеца се научава да свири на саксофон, за втората проговаря суахили и започва да свири на акордеон.

Той е Форест Уитакър и във вторник получи почетна Златна палма на кинофестивала в Кан. Отличието за цялостно творчество се връчва на артисти със значителен принос, както към филмовото изкуство, така и към общественозначими каузи.

"Преди 34 години посетих Кан за първи път и това промени живота ми. Откакто взех решение да бъда актьор, с тяло и душа се отдадох за свързването на човечеството чрез киното", каза Уитакър при получаването на наградата.

Днес актьорът има стотици роли и десетки отличия - Оскар за главна мъжка роля, Златен глобус, награда БАФТА, работил е с много от най-големите имена в индустрията. Използва името си и за да се бори за граждански каузи - от години подкрепя организации, които се занимават с правата на човека като Хюмън Райтс Уоч, от 2011 е и посланик на ЮНЕСКО.

Пътят му към известността и върховете в актьорската професия обаче започва отдалеч. Първоначално Уитакър се занимава сериозно с американски футбол - благодарение именно на спортния си талант получава колежанска стипендия. След това посвещава времето си на музиката, като учи оперно пеене, докато години по-късно получава стипендия за Университета в Бъркли, която му дава шанс да се посвети на актьорското майсторство.

Съвсем естествено първата филмова роля в живота му е свързана със спортен образ - през 1982 г. Уитакър играе футболист в комедията Fast Times at Ridgemont High. Ролята, благодарение на която обаче получава първото си признание, идва четири години по-късно - в филма The Color of Money на Мартин Скорсезе.

Големият му пробив идва малко след това, когато изиграва ролята на легендарния джаз музикант Чарли Паркър в Bird на режисьора Клинт Истууд. Именно за нея Уитакър печели първата си Златна палма от Кан и получава номинация за Златен глобус.

Най-големият му успех обаче остава продукцията The Last King of Scotland, където изиграва президента на Уганда Иди Амин, който установява диктатура в страната между 1971 и 1979 г. За това изпълнение Уитакър е удостоен с редица отличия, сред които е единственият му Оскар.

Именно тази роля дава повод на някои филмови критици да твърдят, че Уитакър често придава на коравосърдечни и зли герои някаква чувствителност и човечност, която те не заслужават.

"Не смятам, че това е вярно", казва Уитакър в свое интервю за британския Гардиън. "Не ги правя по-добри отколкото са. Със сигурност човек не трябва да им прощава някои техни действия, но и трябва да ги разбере. Това е нещото, което ми е интересно при изобразяването на зли герои", добавя той.

Уитакър признава, че е привлечен повече от всичко от противоречивите личности в историята. Тази, която мечтае да изиграе, е Луис Армстронг - джаз музикантът, който според някои предава своята афро-американска общност в желанието си да се хареса на бялата публика. Той често е критикуван за това, че не е подкрепил в достатъчна степен борбата на чернокожите за равни права.

"Той е бил демонизиран от собствената си общност", казва Уитакър. "Тези истории са интересни, защото в тях става въпрос за очакванията и компромисите, които даден човек трябва да направи."

Освен актьор Уитакър днес се изявява и като продуцент. Филмът For the Sake of Peace, продуциран от него, беше показан в сряда в Кан. Той е режисьор и на два филма - Waiting to Exhale (1995) и Hope Floats (1998). По думите му обаче режисирането на дуруги продукции не е сред плановете му.

"Отнема много време и отдаденост", казва той. "Не казвам, че няма да се случи никога повече, но със сигурност няма да е сега".

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Това, което програмите по творческо писане не учат, е, че се налага да се откажеш от голяма част от личния си живот, за да бъдеш писател.”

Дорис Лесинг, английска писателка, родена на 22 октомври преди 107 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Да (пре)сътвориш Сътворението

 

Отгоре идваше и живееше музиката и на 8 октомври в зала „България“. Благодарение на изключителното присъствие на маестро Емил Табаков, който със своя скулптурен начин на дирижиране я извличаше от оркестър, хор и солисти и я предаваше на публиката в едни почти божествени форми...

Звяр със сърце на боец – пръв приятел на човека (ревю)

 

„Сърцето на звяра“ e най-добрият филм в творчеството на Дейвид Айър досега.

 

Преображенията на културата (ревю)

 

„Цивилизация на зрелището“, Марио Варгас Льоса, превод Людмила Петракиева, издателство „Колибри“, 2026 г.