САВА СЛАВЧЕВ

На днешния ден, 19 август 1662 година, умира Блез Паскал. Последните му думи са били същината на живота му, това, към което винаги се е стремял: „Нека Бог никога не ме оставя“.

Блестящият ум Паскал още шестнадесет годишен  издава знаменитото си „Есе за коничните сечения“, в което развива, наречената по-късно на негово име, „Теорема на Паскал“. Още в тази тийнейджърска възраст разработва множество класически за математиката и физиката идеи, а на 17 вече изобретява оригинална сметачна машина, която по-късно доразвива, станала известна като „Колело на Паскал“. Пише различни научни съчинения, включително и тези „За равновесието на течностите“  и „За теглото на въздуха“. Сравнително рано обаче Паскал изоставя науката и се отдава на философията. Затова  и голяма част от текстовете му произлизат от философските му размишления, известни като „Мисли“. Чрез философията и въпросите около смисъла на живота и човешкото същество, Паскал стига до вярата в Бога. Загрижен е за това как всички хора да могат да разберат, че „Бог и истинното са неделими“.

Смиреният, но проникновен поглед на Паскал рано открива, че човекът е като че ли чужденец в своята същност, бидейки едновременно и велик, и нещастен: „Човек се чувства толкова по-нищожен, колкото по-високо е бил преди падението си“. Противоречията в човешкото същество са съвсем явни, затова то е едновременно величие и нищожество.

През нощта на 23 ноември 1654 г.  „около 22,30“, 31-годишният Паскал преживява духовен обрат, наречен от него Огнена нощ. Паметен ден в който Паскал получава Божията благодат, влязъл в мистичен контакт с Бога. След този опит великият учен и философ се оттегля от светските дела и се посвещава на Исус Христос. Това свое преживяване той записва на парче пергамент, което зашива в подгъва на палтото си и носи със себе си цял живот. Намерено е едва след смъртта му. Този текст е известен като „Амулетът на Паскал“ или „Memento“ („Помни!“), срещано и като „Мемориал“.  Нощта е „огнена“ вероятно защото Паскал иска да напомни как Бог се явява на Моисей при горящия, но неизгарящ храст в пустинята.

Вярата в Бога като смисъл, щастие, радост и свобода – до този извод стига извисеният ум.

Паскал минава за католик, въпреки, че има разногласия с йезуитите. Твърди се, че заимства някои неща и от Св. Августин, докато определени негови  убеждения са си направо протестантски ( безсмъртието на душата, любовта, невъзможността да разбереш себе си без да разбереш Христос -  и оттам невъзможността да разбереш човешкото същество без да си разбрал Исус Христос, както и невъзможността да разбереш Бога, без да си познал Христа и др.): „Не само чрез ума, но и чрез сърцето стигаме до истината“.

През 1659 година когато Паскал пише „Молитва към Бога за добра употреба на болестите“ е толкова смирен, че не търси себе си нито в научните, нито в теологическите спорове, нито дори в апологетиката. Вече е написал своите осемнадесет „Писма до един провинциал“, за да опонира на господстващите тогава възгледи на католическата църква и по-специално на йезуитите, в които, за разлика от по-късните свои „Мисли“, подлага на директна критика възгледите на опонентите си. Приживе „Писмата“ му не са издавани официално, отпечатани са апокрифно и се разпространяват тайно, но оказват огромно влияние върху съвременниците му. На сериозна критика Паскал подлага казуистиката и специфичната интерпретация на моралните категории, характерни за йезуитите по това време. 

Но всичко това е минало. Паскал е вече на прага на срещата със своя обичан Бог. Умира на 39, „с простотата на дете“, както твърди сестра му, госпожа Перие.

Ето и някои от брилянтните му мисли:

В какви ли небивалици трябва невярващите да вярват, за да си останат невярващи!

Ако искате хората да повярват във вашите добродетели, не се хвалете с тях.

Исус Христос е целта на всяко нещо и центърът, към който всичко се стреми.

Любознателността е само суета. Най-често искаме да знаем, само за да можем да го покажем.

Обичта или омразата изменят коренно понятието за справедливост.

Учат ни на всичко друго, само не и да станем достойни люде… Претендираме, че знаем единственото, на което никога не ни учат.

Има две крайности: да не слушаш разума и да слушаш само него.