Проф. Ивайло Знеполски почина на 29 ноември.
ДИМИТЪР Щ. ДИМОВ, "Портал Култура".
Ивайло Знеполски е роден на 5 август 1940 г. в София. Учи философия в Софийския университет, а по-късно специализира естетика и изкуствознание. Наред с изследователската си работа в БАН, преподаването в НАТФИЗ и Софийския университет през 70-те и 80-те години на миналия век Ивайло Знеполски си спечелва място сред най-талантливите и интересни коментатори на културния пейзаж в България - изкуство, литература, но най-вече кино. Оттогава датира и неговият дълготраен интерес към медийната теория и семиотиката. Книгата му "Уханието на розата. Семиотичен поглед към романизиране на семиотиката" (1987) привлича вниманието на самия Умберто Еко.
След промените през 1989 г. проф. Ивайло Знеполски се включва активно в разговора за прехода, процесите на демократичното изграждане, ролята на появяващите се независими медии и новата публична реч. Тези проблеми са застъпени в две негови книги: "Езикът на имагинерния преход" и "Новата преса и преходът. Трудното конструиране на четвъртата власт", както и в сборника "Rеthinking the Transition". Той въвежда идеята, че "нежните" революции в Източна Европа са преди всичко медийни революции, оповестяващи промяната преди реално тя да се е случила.
В началото на 90-те Ивайло Знеполски е въвлечен в политиката като зам.-министър и министър на културата в няколко различни правителства. От 1991 до 2003 г. е ръководител на Катедра "Теория и история на културата" в СУ. Общността от преподаватели и студенти, която се оформя и развива под негово ръководство, продължава да излъчва някои от най-разпознаваемите и обичани преподаватели, журналисти, публични говорители, анализатори и дейци на културата.
През 1995 г. основава Дом на науките за човека и обществото. Поредицата от големи международни конференции, които Домът продължава и днес да организира под надслова "Софийски диалози", довеждат в София учени като Жак Дерида, Пол Рикьор, Юрген Хабермас, Умберто Еко, Франсоа Фюре, Жак Рьовел и много други интелектуалци от световна класа. Домът издава много преводни книги и осигурява на десетки млади учени възможността да специализират в чужбина и в България.
През 2005 г. Ивайло Знеполски застава в основата на още един важен научен и обществен градеж - Института за изследване на близкото минало. През 2008 г. излиза монографията му "Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория". Под негово ръководство стартира изследователската поредица "Минало несвършено", която в момента наброява повече от 40 тома, посветени на комунистическото минало на България. Сред последните му книги са: "Как се променят нещата? Истории с философи и историци", т. 1-2 (2016), "Историкът и множественото минало" (2017), Bulgaria under Communism (2018), издадена от Routledge, "Семиотика и критика на културата. Барт, Лотман, Еко" (2019), Communism, Science and the University (2020) отново с Routledge.
Неговото интелектуално завещание, синтез на дългогодишните му занимания с теория и история на близкото минало, са две книги, върху които работи до последния си миг - "Тоталитаризмът. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон" и "Семейни разправии. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон" (2023). Първата вече е по книжарниците, а другата предстои да излезе съвсем скоро.
Тепърва ще си даваме сметка и ще берем плодовете на огромния, солиден принос на Ивайло Знеполски към знанието и обществото - отдаден учен, ангажиран мислител и грижовен визионер.
