Фрагменти от текста на Катрин Хьорнлайн и Фолкер Вайдерман, публикуван в германския седмичник „Цайт“. През 2024 г. се навършиха 50 години от смъртта на писателя Ерих Кестнер. Превод от немски със съкращения Людмила Димова.
-------
Преди петдесет години, на 29 юли 1974 г., умира Ерих Кестнер. Той е автор на оптимистични, прозорливи детски книги, които и днес се четат в цял свят, както и на песимистични и иронични стихове за възрастни. Сякаш е живял два живота – детският писател Кестнер и писателят за възрастни Кестнер, светлият и мрачният. Необикновеното в творчеството му е тъкмо обединението на тези противоречия – в писането и в личността му. На бездънното отчаяние той противопоставя изпълнен с надежда детски поглед.
Един моралист, така той нарича себе си, производител на стихове, който иска да пише поезия за народа, на език непретенциозен, директен, ясен – за пряка употреба в човешкото всекидневие. Трябва да е бил гневен млад човек, казва за него един журналист години по-късно. Кестнер отвръща – по-скоро „обидчив сантименталист“. Сантиментализма си той бързо изгубва.
Ерих Кестнер е роден на 23 февруари 1899 г. в Дрезден. Баща му се труди като майстор седлар в една фабрика, майка му е надомна шивачка. Те нямат пари и напредват с малки стъпки. На всеки няколко години се местят по Кьонигсбрюкер Щрасе в посока към по-заможната част. Там живеел чичо Франц, брат на майка му, търговец на коне. Малкият Кестнер често се изкатервал на градинската ограда и наблюдавал трамваите. Те и до днес тракат по релсите, вилата все още е запазена, в нея е приютен музеят на Кестнер. Един бронзов Ерих е възседнал непринудено оградата под люляковия храст.
Кестнер описва себе си като образцов ученик и послушно момче, преди училище отскачал да купи хляб, колбас и керосин, непрекъснато се стараел да угоди на майка си. Ида Кестнер, която не обичала своя мъж и го презирала заради професионалните му неуспехи, дарявала цялото си внимание на своя единствен син. През 1957 г., след нейната смърт, Кестнер пише: „Цялото свое усърдие, всяка минута и всяка мисъл, цялото си съществуване тя заложи фанатично, като обсебен играч, на една-единствена карта, на мен“. Тя била твърдо срещу всички, също и срещу себе си. Понякога не издържала. Тогава оставяла прощална бележка на кухненската маса, нейното момче панически се втурвало към Елба и намирало майка си на моста, готова да скочи. Или готова да бъде спасена от сина си. Обсебваща любов свързва двамата. До края на Втората световна война те си пишат писма почти всеки ден. И през целия си живот Ерих е пленник на тази неограничена любов и амбиция, която не е негова…
Срещу насилието и лакейството той се бори през целия си живот. През Първата световна война се отървава на косъм от фронта, но не и от военното обучение преди това. В едно яростно стихотворение, съчинено през 1930 г., намира за важно да назове по име командира си: „Той беше животно. Храчеше и крещеше. / Сержант Ваурих се наричаше това говедо“. След Втората световна война добавя уточнението: „И от такива сержанти до есесовците в концентрационните лагери не води път, защото такъв не е нужен“.
Ала годината е все още 1919. Кестнер става студент в Лайпциг и открива писането. Работи като луд за вестниците, съчинява по две-три статии на ден. През 1927 г. се мести в Берлин, където пише за либерални издания и участва в размирния, изпълнен с артистична еуфория и политически битки обществен живот на Ваймарската република. Той е в лявата страна на политическия спектър, но никога революционно настроен, никога радикално войнстващ.
През 1929 г. излиза „Емил и детективите“, дебютният детски роман на Ерих Кестнер, сензационен успех, даже по-голям от този на другите му прочути книги. Ерих Кестнер е бащата на Емил, Лотхен и Точица, този образ е толкова популярен, че лесно забравяме най-важния въпрос: защо пише за деца човек, който танцува, пие и флиртува по цяла нощ в Берлин, който не иска да се жени и да създаде потомство?
Кестнер познава силата на историите. Като момче чете всичко, което му попада в ръцете, за да си създаде защитено пространство от авторитарните учители и натрапчивата майка. Кестнер разказва, че Едит Якобсон, вдовицата на създателя на „Велтбюне“ (ляв интелектуален форум по време на Ваймарската република, б.пр.), редовно канела автори на шнапс и сандвичи в дома си. На един прием го попитала дали не иска да напише детска книга за нейното издателство. „За бога, как ви дойде на ума, че мога?“, отвърнал Кестнер. А после: „Това със сигурност е трудно, но ще опитам“.
Доста фриволно и невярно, та Кестнер вече имал опит. От 1926 г. пишел многобройни статии за едно семейно списание в Лайпциг, които подписвал с „Клаус и Клере“. Така нарекъл и главните герои в една история, която започнал да пише в началото на 1927 г. – коледна приказка за театър. Надявал се бързо да спечели пари, но това не се случило. Никой не поискал пиесата. Защото още тогава Кестнер правел това, което после се превърнало в негов отличителен белег – поставял се безкомпромисно на страната на децата срещу родителите.
Малко преди Бъдни вечер братче и сестриче, Клаус и Клере, попадат през дрешника в един паралелен свят, в който децата пращат родителите на училище, за да се научат отново да бъдат деца, бихме допълнили – да се научат на човечност. Не е тема като за светъл семеен празник. Ръкописът се появява едва през 1998 г. в архива на секретарката на Кестнер и през тази юбилейна година излиза за пръв път в книга.
Всичко, което Кестнер по-късно ще разкаже в детските си романи, е тук: група деца, които удържат победа над възрастните като в „Емил“; бедността на родителите, които не могат да се грижат за децата си – „Антон и Точица“; вътрешното раздвоение на децата при развода на родителите – „Двойната Лотхен“; едно напълно различно училище – „Хвърчащата класна стая“. И не на последно място, Кестнер вписва самия себе си в този текст – ерген, приятел на родителите на героите, който няма деца, но много добре разбира децата. „Ние, децата, разбираме много добре възрастните – казва Клаус на баща си на финала – а какво те могат, ще научим съвсем скоро. Но вие – вие никога няма да научите какво можем и искаме ние, децата, и какво сте можели и искали вие, когато сами сте били деца.“
Този меланхоличен поглед назад е типичен за Ерих Кестнер. Много негови текстове дължат въздействието си на неразрешимото противоречие между стремежа му към един по-добър свят и неспособността да повярва в него. Той не е забравил да се удивява, но остава външно безстрастен. Когато през май 1933 г. на площада пред Берлинската опера вижда как националсоциалистите изгарят книгите му, „свива юмрук в джоба“.
Освен това е ужасно прозорлив. В своя най-добър роман за възрастни „Фабиан“ (1931) берлинското общество, Ваймарската република, Европа препускат към пропастта. Фабиан, служител в рекламно бюро, е безпомощен наблюдател. Той среща бивш свой съученик – Венцкат, член на „Стоманения шлем“, съюза на фронтоваците през Първата световна война. Двамата се запиват и разговарят: „Чака ни отчаяна борба“. Фабиан: „Ако я почнете вие, изобщо няма да се стигне до борба, а направо до отчаяние“. Всичко, което ще започне две години по-късно, се съдържа в този кратък диалог. А разговорът продължава: ако загубим, казва Венцкат: „Е, тогава чисто и просто ще загинем“. Фабиан: „Не зная дали с това ще е съгласен целият народ. Откъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?“.
Две години по-късно Кестнер стои пред пламъците на площада в Берлин. Той е сред най-омразните на нацистите автори. На последните свободни избори във Ваймарската република Националсоциалистическата партия агитира с негов портрет. Под надписа „Ние обвиняваме!“ Кестнер е цитиран със свой стих за изхода от Първата световна война: „За щастие, не я спечелихме“.
До 1945 г. той живее в страх да не бъде убит – и въпреки това остава в Германия. Защото се надява, че няма да стане толкова зле. Защото иска да опише какво се случва. Защото с цялото си сърце е на страната на Германия, на немския език. „Аз съм германец от Дрезден в Саксония. / Родината не ме пуска. / Аз съм като дърво, израсло в Германия – / ако е писано, ще изсъхне в Германия.“
В нощта на погрома той вижда запалените синагоги, преди да бъдат депортирани, съседи евреи му предлагат да купи мебелите им. Два пъти е арестуван от Гестапо, през 1933 г. му е забранено да публикува в Германия, книгите му излизат в Швейцария. Пише под псевдоним сценария на „Мюнхаузен“, прочутия филм, поръчан от Гьобелс. Хитлер сигурно се е вбесил, когато това се разкрило преди премиерата през 1943 г. Следва абсолютна забрана за публикуване в Германия и чужбина.
Ерих Кестнер остава в страната, но емигрира вътрешно. Емигранти като Клаус Ман остро критикуват развлекателните му романи. По-късно критикът Марсел Райх-Раницки ще го защити. След дванайсет години под нацистка власт Кестнер не е написал нито дума, от която да се срамува. Вече осемдесет години стои въпросът: съучастник ли е, или не. Кестнер не е съучаствал, ала по-късно се самообвинява, че не се е борил достатъчно. След войната призовава емигрантите да се завърнат. Като ръководител на културния отдел в „Нойе Цайтунг“ в Мюнхен, той публикува всички забранени по нацистко време автори, както и картини на художници, обявени за „изродени“. „Беше като при сътворението на света.“
И разбира се, не забравя децата, всички онези момичета и момчета, които през краткия си живот не знаят нищо за диктатурата и войната, а сега играят сред руините. През 1946 г. става издател на младежкото списание „Пингвин“. След войната описва своята утопия за един по-добър свят в детския роман „Конференцията на животните“.
