ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, ПЕН- БГ

През тази година се навършиха 200 години от рождението на Михаил Евграфович Салтиков-Шчедрин – руски писател, публицист и автор на остри сатирични произведения. Ето и с едно изречение неговата интересна биография.

Живял е при трима царе (Николай I, Александър II и Александър III), учил е в елитния Царскоселски лицей, бил е заточен заради свободомислещите си писания, съчетавал е кариерата си на държавен служител с тази на успешен писател, като при това се е издигнал до ранг на действителен държавен съветник, еквивалентен на генерал-майор или контраадмирал. Истинското му име е Михаил Салтиков, а Николай Шчедрин е псевдонимът, под който пише. Интересно е, че в предреволюционните публикации фамилното име на псевдонима се поставя в скоби – Салтиков (Шчедрин), като тирето се добавя по-късно.

Критиката го определя като „суров гений“, а Максим Горки отбелязва, че „е невъзможно да се разбере руската история през втората половина на XIX век без гениалния Шчедрин“.

Но ако се запознаем с творчеството му, ще установим едно видимо противоречие в биографията му. Бил е успешен държавен служител – високообразован, добър професионалист, с възходяща кариера. Заедно с това, като безспорно честен човек и истински писател, той вижда реално ужасната руска действителност в тази многонационална имперска държава, управлявана от царе-деспоти; вижда нищетата и упадъка и започва да пише истината. Именно той пръв поставя въпросите за морала на властта, цената на мълчанието и личната отговорност, които всяко общество е принудено и днес да си задава отново и отново.

Творчеството на Салтиков-Шчедрин не е просто руска класика, не е музеен експонат, а живо и остро огледало. Вглеждайки се в него, всяко ново поколение с изумление открива не само познати социални явления, но и отражение на собствените си слабости. Това е ключът към неговата вечна актуалност. Неговите прозрения и наблюдения върху руската действителност са наистина забележителни. В този аспект Шчедрин превъзхожда своите прочути колеги.

Може да се каже, че за разлика от своите велики сънародници и съвременници – Пушкин, Толстой и Достоевски – той е бил много по-честен, защото е стоял по-далеч от властта, от режима и от обожествяването на „Великата Русия“. (Тук ще припомня, че Пушкин е целувал ръката на императора, възпявал е агресивните войни на Русия и е получавал високо възнаграждение от царя.) А достойният Шчедрин просто е показал истинския образ на тази държава.

Оставил е ценно творчество, малко познато в света, а и у нас, въпреки множеството преводи на руска литература.

Романи, новели, есета, разкази и приказки: „Семейство Головльови“, „Пошехонска старина“, сатиричната хроника „Историята на един град“, „Мъдрата пискарка“, „Приказка за това как един селянин нахранил двама генерали“, „Дивият помешчик“ и „Мечката във войводството“.

Може уверено да се каже, че това е точна диагностика на вечните проблеми на обществото – безразличие, лицемерие, бюрокрация и упадък на моралните ценности. Салтиков-Шчедрин оставя незаличим отпечатък не само върху руската литература, но и върху езика. Нему се приписва авторството на редица думи, утвърдили се в употреба. Според акад. Лихачов Шчедрин е „изливал неологизми като вода от рог на изобилие, създавайки нови думи и изрази, които понякога изглеждали невероятно точни и въздействащи“.

 

Нужен ли ни е Шчедрин днес?

Да. Михаил Евграфович Салтиков-Шчедрин заема специално място в руската литература; малко са писателите, които критикуват, осмиват и разобличават действителността толкова точно и безмилостно. Въпреки че е писал преди близо два века, сюжетите му звучат изненадващо актуално и днес.

Героите му така точно характеризират съвременния свят, че сякаш е надникнал в бъдещето и е писал за нас.

Ето 25 негови мисли:

Ако заспя и се събудя след сто години и ме попитат какво се случва сега в Русия, ще отговоря: пият и крадат.

Исках нещо: или конституция, или есетра с хрян, или да ограбя някого.

Във всички страни железопътните линии служат за транспорт, но в нашата са и за кражба.

Кога и кой бюрократ не е бил убеден, че Русия е пай, от който може свободно да се хапва?

Руското правителство трябва да държи народа си в състояние на постоянно удивление.

Не е толкова лошо, че в Европа дават по-малко за нашата рубла; по-лошо ще бъде, ако започнат да ни удрят заради нея.

Ако човек в „Света Русия“ започне да се изненадва, ще онемее от удивление.

Строгостта на руските закони се смекчава от незадължителното им прилагане.

При нас не само ядат ябълките, а и чупят клоните.

При нас няма средно положение: или удар, или ръкостискане.

Има места по света, където всички времена са преходни.

Разделете всичко по равно – и неравенството пак ще се появи.

Не мина четвърт час и вече ми се стори време за водка.

Днес дори без съпруг е почти като със съпруг.

За да крадеш успешно, трябват ловкост и алчност.

Важното е написано с дребен шрифт.

Всяка грозота си има място.

Законите се издават и за ред, и за да не бездействат законодателите.

Просвещението трябва да се въвежда с мярка.

Идиотите са опасни, защото действат без съображения.

У нас всички крадат.

Кога ще свърши това? – питат, смеейки се.

В бъбривостта се крие лъжата.

Лъжата е майка на пороците.

Народът често търпи повече, отколкото разбира.

И накрая ще цитирам мисъл на писателя и преводач Кънчо Кожухаров от книгата му „Русия, империята на пошлостта“: „Макар да не е възвеличаван като Пушкин, Достоевски и Толстой, Михаил Салтиков-Шчедрин е вероятно един от най-гениалните руски писатели.“

На нашите читатели горещо препоръчвам неговия малко познат у нас шедьовър – романа „Историята на един град“.

Това е кратката история на типичния руски провинциален град Глупов, сменил поредица от управници, причинили му безброй беди. А гражданите – „глуповци“ – са постоянни герои: маса от хора, лесно манипулирана от бездарни управници. Единственото, което им остава, е да организират нови избори с надежда за промяна.

„Прегледайте книгата и решете какъв градоначалник да си изберете: такива с часовник с кукувица вместо глава или такива с механизъм, който им позволява да произнасят няколко фрази като „Не разрешавам!“, „Ще ви уволня!“, „Плащайте и не питайте!“ – се казва в книгата.

Непременно я прочетете. Тя е изключителна.

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Истинската демокрация се нуждае от независим печат.“

Стефан Хесел, френски дипломат и писател, роден на 20 октомври преди 109 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Звяр със сърце на боец – пръв приятел на човека (ревю)

 

„Сърцето на звяра“ e най-добрият филм в творчеството на Дейвид Айър досега.

 

Преображенията на културата (ревю)

 

„Цивилизация на зрелището“, Марио Варгас Льоса, превод Людмила Петракиева, издателство „Колибри“, 2026 г.

 

Филм с големи амбиции и пропилян потенциал (ревю)

 

„Дигър“ - Иняриту, Том Круз и един твърде скъп творчески експеримент...