Трудно е да призная, но притежавам огромен бюст на римски центурион в банята си за гости. Вината за това е на Дейвид Боуи – и за бюста, и за банята за гости.
В колежа, между протестите срещу апартейда в Южна Африка и пушенето на карамфилови цигари, с приятелите ми се изхранвахме с музиката на Бауи. От музикалните клипове на „Китайско момиче” (China Girl) и „Нека да танцуваме” (Let`s Dance) до изпълнението на Клаус Номи, пеещ „Мъжът, който продаде света” (The Man Who Sold the World) в „Съботното вечерно шоу” и филма на Тони Скот „Гладът”. Сега този филм може да изглежда смешен, но тогава Дайвид Бауи ни предлагаше елегантен изход от всевластващия пънк към... живот между антични статуи и ефирни завеси. Можеш да слушаш „Баухаус” и чело. Кристални полилеи и шуртяща кръв от прерязани югуларни вени.
След като завърших през 1986 г., започнах работа като 23-годишен репортер в местния вестник. В Портланд има тайна улица наречена „Светата троица”, дълга само една пресечка, на нея има бедняшки апартаменти, които някога са били великолепни. Моето бакалавърско образование по журналистика не беше директен билет до големите много пари. Големи студентски заеми, дa, но все още си карах купения втора употреба в гимназията форд и живеех в приземен апартамент в сграда, която можеше да мине за „Имението Даунтън”. На пресечка разстояние от „Светата троица” имаше стадион, на който това лято общината беше разрешила да се изнесат няколко рок концерта, независимо от оплаквания за възможния шум. Така един съботен следобед чух Бауи да пее началните стихове на „Млади американци” (Young Americans) през отворения прозорец. Музиката спря. Излязох на верандата. Моите съседи се присъединиха към мен на по бира. И същата песен започна отново. Това беше Дейвид Бауи и правеше проверка на звука за вечерния си концерт. Изпя почти цялата „Млади американци”, спря и започна отначало. Отново и отново. Цял следобед аз и моите приятели бяхме като в музикален видеоклип – танцуващи на нашата затънтена наподобяваща холивудски декор улица, пиещи бира и наслаждаващи се на концерт, който никой от нас не можеше да си позволи. Непрекъснатото повторение на песента, бирата и слънчевата светлина бяха хипнотични.
Десет години по-късно моята кариера като журналист беше до никъде и аз тайно пишех романи и си търсех издател. Известният редактор Джералд Хауърд присъстваше на писателска конференция в Евърет, Вашингтон. „Момчетата на Джери” бяха скандално известни. Неговата банда включваше Ървин Уелш, Брет Елис, Дейвид Фостър Уолъс, Джим Карол и аз също исках да вляза в групата. Не можех да си позволя участие в конференцията, затова последвах Хауърд до бара на един хотел, където беше заобиколен от три реда амбициозни романисти. Малка подробност – тогава бях облечен с подплатена пиратска риза, останала от дните ми като фен на Адам Ант, която една от възрастните писателки нарече „очарователна блуза”. Не можех да стигна до Джери Хауърд, затова помолих бармана да ми развали 10 долара на по 25 цента, с които да пусна 40 пъти една и съща песен от джубокса. Парчето беше „Млади американци”, песен, която мога да слушам безкрайно на пустинен остров. Повечето хора се подразниха. Скоро всички си тръгнаха и така имах вниманието на Джери само за себе си. В крайна сметка му продадох „Боен клуб” и още 15 други книги. И до днес той не помни нито песента, която звучеше отново и отново, нито мразещите ме, напускащи бара хора.
Какво си купих с парите от книгата? Добрият живот, разбира се, показан ми от вампира Дейвид Бауи. Антични мраморни статуи. Шикозни ефирни завеси. И, да, баня за гости. Благодаря, г-н Бауи! Вие бяхте мой идол, мой герой и мой спасител. Ще ми липсвате ужасно много.
ЧЪК ПАЛАНЮК е американски писател и журналист на свободна практика с украински корени. Най-популярният му и награждаван роман е „Боен клуб“, по който по-късно е направен филм, режисиран от Дейвид Финчър и с участието на Брад Пит, Едуард Нортън и Хелена Бонъм Картър. Живее край Портланд, но често отсяда в родния си щат Вашингтон в близост до Сиатъл.
Източник: изд.„Ера”
