АЛБЕРТ БЕНБАСАТ, Портал "Култура"

Повод да предложа този текст е една двойна деветдесетгодишнина – на Пеньо Пенев и Атанас Славов, първата състояла се съвсем наскоро, втората предстояща. Защо, след като сякаш нищо не ги сближава? Различна съдба, различна поетика, а някой би казал и различни политически възгледи. Но стига да се вгледаме внимателно, ще се окаже, че засрещане има. Сериозно при това. Нека се опитаме да го разчетем.  

През 1991 г. попаднах на издадената в Париж на български език книга на Атанас Славов „С трева обрасли” (1983). Беше време на посттоталитарна еуфория, на митинги, стачки, шествия, гладни стачки, нови избори и пеене на „Времето е наше”. За автора знаех малко, по-малко, отколкото за убития Георги Марков, около когото вече се бе формирала митология. Емигрант в САЩ, писател, поет, литератор, изкуствовед – това горе-долу бе всичко, което ми бе известно за Ат. Славов. Междувременно прохождащата свободна преса се пълнеше с публикации за репресирани от тоталитаризма писатели и интелектуалци, в т.ч. и емигранти. Покрай имената им изпъкна и неговото.

Книгата „С трева обрасли” стана мое притежание, изчетох я на един дъх и веднага пожелах да напиша за нея. От в. „Свободен народ” с охота приеха, дадох материала и той излезе. Сега нито вестника го има, нито Атанас Славов е на тоя свят – повече от десетилетие, откакто си отиде. Статийката я кръстих „Реквием за живо погребаните”, харесвам си го това заглавие, защото съдържа метафора за онова поколение от 50–60-те години на миналия век, излъгано от илюзиите за размразяване в културния и литературния живот след т.нар. Априлски пленум. Типичен представител на това излъгано поколение бе Атанас Славов. Типичен, но не съвсем, понеже по-късно поколението бе грубо фалшифицирано като „априлско”, поради факта, че редица негови представители умно се бяха продали на наложената идеологема за уж „размразяване в литературата”, идеологема-мит, изработена, естествено, под надзора на Партията и Големия брат.

В книгата си Атанас Славов някак без злоба в сърцето, мъдро и тъжно разказва историята на най-стойностните личности от това свое поколение, което той не определи с подлизурския етикет „априлско”, емблематизиращ „априлската линия“ от 1956 г. и нейния „архитект“ Тодор Живков. В друга своя книга той го нарича „втория набор” и разширявайки времевия и жанровия периметър възрастово и извън поезията, включва Константин Павлов, Цветан Стоянов,  Любомир Левчев, Стефан Цанев, Васил Попов, Владимир Свинтила и редица други имена на художници и скулптори. Тук, между „груповия портрет”, авторът чертае индивидуалните им зарисовки – много точни портрети, блестящо остроумни и отчайващо безперспективни от гледна точка на антиномията приспособимост–безкомпромисност към конюнктурата. Безплодните, ликвидирани в зародиш опити за отваряне към света на голямата литература и свободното изкуство, обвиняването им в модернизъм, буржоазни залитания и идеологически провокации (той употребява по-други изрази) от блюстителите на идеологическата чистота, начело с Първия партиен ръководител (прочутата реч на Тодор Живков от 15 април 1963 г.), задушаването на мъничкото свобода, на която те са се надявали и са вкусили, без да ѝ се насладят; пълната безперспективност, да не кажа безсмислие, на което са обречени в по-нататъшния си път; тихата, но самоубийствена драма на съществуването им под принудата на класово-партийния подход и метода на соцреализма, всичко това и болезнено и ненатрапливо присъства в разказите, спомените и есетата на Атанас Славов от въпросната книга.

Няколко месеца след публикацията ми в „Свободен народ”, посред нощ домашният ми телефон почна да звъни упорито. Вдигнах леко разтревожен, отсреща в началото се мълчеше, после глухо и далечно се чу бодър непознат глас, който питаше дали може да говори с мен. Гласът на Атанас Славов от САЩ. Представи се и каза, че бил прочел публикацията ми, искал да благодари. Поговорихме, поинтересува се с какво се занимавам. След някой и друг месец – пак същото, среднощно звънене, кратка разговорка, докато накрая ми каза, че ще идва в България. Остави и телефон, да съм го потърсел, за да се видим.

По-нататък ще резюмирам контактите си с Атанас Славов, които не прераснаха в приятелство, но имаха продължение, първо, в едно пространно интервю за сп. „Български дневник” („Без злоба в сърцето”, юни, 1991 г.), направено веднага след идването му в България, което излезе със значителни съкращения и което в пълния му вид смятам да публикувам в близко бъдеще. По-сетне в Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, където работех, издадохме под моя редакция и най-новата му книга „Пак заедно, Яворови до елхови” (1992), сигнални екземпляри от която му занесох в Америка. Пазя и ценя и няколко автографа от Атанас Славов, от които се вижда сърдечното му отношение към мен, независимо от голямата разлика във възрастта и литературния ни опит. Висок, снажен балканджия, говорещ високо и без превземки, но с блестящо чувство за ирония и хумор, той не беше лишен от суетност, но у него тя бе обезоръжаващо непринудена и някак по детски наивна. В Ню Йорк например седнахме в едно луксозно кафене и когато го запитах коя маса да изберем, Атанас Славов безапелационно отсече: „Най-централната! За да ни виждат отвсякъде”. Завърнал се окончателно в България, писателят предпочете да се установи в родния Сливен, където се чувстваше приет и ценен, нещо повече, в Регионалната библиотека „Сава Доброплодни” му дадоха една стая, където работеше на спокойствие. В Сливен Насо Славов, както по-близките му го наричаха, завърши своя живот. А библиотеката реши да увековечи паметта му, като съхрани този своеобразен кабинет. Поставиха и паметна плоча на родния му дом.

За Пеньо Пенев Атанас Славов говори на доста места във своите две ключови книги, писани в Америка – „С трева обрасли”[1] и „Българска литература на размразяването” (издадена първо в Щатите и едва в 1994 г. у нас[2]). Той не се впуска в анализи на лириката му, в поетиката си двамата са сякаш противоположности – единият с утвърждаващия си работнически патос, другият с интелектуалния си скепсис, достигащ до абсурдност на инвенциите и съзнателна прозаизация. В един момент обаче се вижда споменатото сближаване между тях, именно когато Пеньо Пенев изригва гнева и разочарованието си от конфликта между чистотата на идеята и опорочаването ѝ в конкретните действия на партийните фактори (например стихотворението „Епоха”). Приблизително по същото време Атанас Славов пише:

Наричат герои хората които

въпреки страха си от смъртта

умират

Но как се наричат онези които

въпреки страха си

живуркат?[3]

От казаното за Пеньо Пенев в двете книги на Атанас Славов не личи двамата да са се познавали, но очевидно авторът им го цени като високо талантлив поет, чиято трагична участ има някакви сходства с личната биография на самия Славов, в която присъства и комунистическото потекло, и репресията върху най-близките му хора, включително баща му, като „трайчо-костовисти”. Общото е и в разочарованието от разминаването между споделяните идеи и измеренията на реалността. С други думи, в онова време, историческо и литературно, в условията на несвободното (пост)сталинистко общество и мимикрията на размразяването, имаме преплитане и овързване на ситуации, думи, смисли, значения, биографии – простете, ако видите някъде тавтология. Случва се преплитане на лични взаимоотношения, фалшиви или искрени приятелства, съчетани с явно и прикрито противоборство и дори враждебност поради завист, а и поради предварително обмисляни кариеристични попълзновения, противни на афишираните чисти пориви за служене на литературата.

Ще проследя написаното от Ат. Славов за П. Пенев, като започна с откъс от „С трева обрасли”: „Така например, когато през 1957 г. поетът комунист Пеньо Пенев си позволи да нападне издигащият се вече в партийната си кариера Джагаров на едно обсъждане на младата поезия за евтиното му политиканство, Джагаров стовари отгоре му цялата си антипатия. Той задвижи машината за репресия и въпреки че Пенев беше комунист отгоре до долу, през следващите години печатането на поезията му спря. Това го доведе до ужасна депресия, алкохолизира се и през 1959 г. стигна до самоубийство. През целия този период от две години единственото нещо, което бе издадено от него, бе една подобна неавторизирана стихосбирка от димитровградския вестник – под формата на безплатна притурка към редовното издание.”[4]

В „Българска литература на размразяването” Ат. Славов коментира по сходен начин събитията и ролята на Георги Джагаров за трагедията на Пеньо Пенев, добавяйки подробности: „Като председател на Кабинета на младия писател към СБП той (Г. Джагаров – бел. моя, А.Б.) успя да организира дискусия за младата поезия. Във встъпителния си доклад силно атакува всички, които биха посмели да ограничат свободното самоизразяване на младите поети от „втория набор”. Разбира се, присъстващите на дискусията млади поети не се поколебаха да изтъкнат всички възможни доводи срещу ограничаването на това свободно самоизразяване. Най-прямо говориха Константин Павлов и Любен Дилов (от младите прозаици)”. Следва най-съществената част: „Все пак някои от тях не хранеха илюзии за действителните мотиви на Джагаров. Очевидно това преди всичко бяха политически мотиви, които не можеха да събудят голям ентусиазъм. Поетът П. Пенев например го разкритикува по време на дискусията заради очевидното му нехайство към различията между добри и лоши поети, които се бе заел да възхвалява. Джагаров никога не забрави тази критика; негова е отговорността за изолацията на П. Пенев, след като дойде на власт в Писателския съюз”.[5]

Малко по-долу следва развръзката: „Ако изобщо може да се говори за някаква връхна точка в поезията през тези две години (1957–1959 – бел. моя, А.Б.), то това бе самоубийството на Пеньо Пенев. Без да е политически опозиционер, нито дори либерал, Пенев приемаше сериозно всички принципи на комунизма като свободата на творчеството, духовното търсене и т.н. Личността му бе абсолютно независима и не се поддаваше на манипулиране от страна на бюрократичната върхушка. Ето защо, като престана да печата книгите му, тя го изолира от литературния живот. Пенев бе емоционален и избухлив, затова не е чудно, че започна много да пие. За около една година поредица от истерични изблици разби семейството му и накрая, след няколко неуспешни опита, той сложи край на живота си със свръхдоза приспивателни. Новите критици, някога обвинявани от Анастас Стоянов в безразличие към поетите от собственото им поколение, сега беснееха. Та Пеньо Пенев бе един стопроцентов комунист, който съвършено не проявяваше интерес към експериментирането с нови теми! Ето защо неговият случай доказваше, че бюрократичната литературна върхушка не се интересуваше от идейната чистота на поетите, а само от тяхната податливост на административния контрол. Единственият грях на Пеньо Пенев бе независимостта на неговата личност”.[6]

Блестящ социополитически и психологически анализ. Ключовата фраза – податливост на административния контрол, т.е. поддържане в подчинение и страх. Но анализът не свършва до тук. Атанас Славов добавя съществени щрихи към мотива за разминаването между пропагандираната чистота, идейност, свобода на творческа изява и безпардонната лична борба за издигане до литературната върхушка, давайки примери с реакциите на критиците Любен Георгиев и Здравко Петров. Последният „отстояваше схващането, че в конкретния случай не става дума за личностна трагедия, а за неспособността на върхушката да прояви необходимата за развитието на творческия талант толерантност“[7].

В какво точно се изразява провинението на Пеньо Пенев, за да заслужи подобен остракизъм от страна на фактора Георги Джагаров. Открих неговото изказване на въпросната дискусия за младата поезия от 1957 г., публикувано в кн. 9 на сп. „Септември“. Оригиналната стенограма не ми е известна – цитирам онова, което е отпечатано. То, отбелязва редакцията, е съкратено, а според мен, вероятно и цензурирано. Ето по-важните извадки:

„Чувството за справедливост налага направо да се каже, че днес стиховете се пишат с голяма леснина. Българската поезия, усъвършенствала стих и език, е на разположение. Готови са и форма, и образи, и епитети. На готово могат да се вземат даже и темите. Въпросът се свежда само до обиграност, до известна сръчност в стихотворната техника. Само чалъмът да се научи и се пише. Написаното се печата, сетне се разглежда, като се нарича поезия. Поезия, в която няма поезия, защото се пише без труд, защото не се влага никакво творчество, нищо ново не казва на хората.

Кой ли не пише днес? Кой ли вече не е почувствал, че е призван за литературна работа. Събрал два буквара култура, станал малко по-начетен, внезапно съчини два реда и ето го Келчо вече си въобразил, че е поет. По един или друг начин отпечатал 6–7 стихотворения или 4–5 разказа, той вече мисли едва ли не, че младата българска поезия или белетристика почва от него, че той е нейната фасада, че той е вече връх в литературата ни. Той – една обикновена къртичина в нейното поле! И колко много са те! Колко много келчовци! Те ходят насам-натам между нас, дават авторитетни мнения, явяват се в една добре овладяна поза на мислители и творци, като подвижни паметници на гениална творческа мисъл. Сигурно е, че спят с такава поза, готови за паметник. И колко много си приличат те, просто лика-прилика!“[8]

Необходимо е кратко пояснение. В словата на Пеньо Пенев се съдържат скрити цитати от статията на Гео Милев „Поезията на младите” (сп. „Пламък”, 1924, кн. 2), патосът също е доста сходен. Изказващият се заимства приложената от Гео Милев мистификация, в която са сглобени четири куплета от Димитър Симидов, Николай Лилиев, Людмил Стоянов и Христо Ясенов, звучащи като стихотворение на един поет. У Пеньо Пенев сглобката е от стихотворения на Петър Караангов, Станка Пенчева, Първан Стефанов, Димитър Точев и Михаил Маринов. И Гео Милев, и Пеньо Пенев не разкриват имената на мистифицираните поети и не е ясно дали тази гавра е била схваната от присъстващите на дискусията, в частност от Георги Джагаров. Фактът, че редакцията на сп. „Септември” е публикувала всичко без коментар, издава по-скоро колективно неведение.  

Следва конкретното обвинение срещу Джагаров:

„С основната линия на доклада, прокарана по жалоните на няколко разглеждани от него автори, аз не съм съгласен. Защото няма нищо голямо, нищо велико, както иска да ни увери Джагаров. Няма нищо изключително, което да се подкрепи. Или ако го има, може би само у Дамян Дамянов и Константин Павлов, то е малко и несигурно.“[9]

Пеньо Пенев се аргументира:

„Аз не препоръчвам на авторите да приемат такава надута оценка (курс. мой – А. Б.) за чиста монета. Не им трябва от мечка ремък. За тяхно добро е да не скланят глава пред такава благословия.

Характерно за младата поезия е, че тя е студена, до скромния градус на обикновен мотив, изпразнен от социалното си съдържание, принесъл в жертва ясната поетическа мисъл заради някаква „оригинална форма”, евтина звукова ефектност, чудати и рационални образи. Тая поезия, лишена от дълбоки и искрени човешки вълнения, както и от здрави мобилизиращи чувства и мисли, лишена от всякаква обществена загриженост, лишена от естествен кипеж, от благородната тревога на времето ни, не е съвременна поезия. […] Няма тревога, значи няма поезия, защото поезията е вълнение и тревога. А без тревога няма изкуство.“[10]

Остри присъди има и по-нататък: „На нашата млада поезия е отдавна, отдавна време да се влеят нови живителни сурови сокове. Време е да се стъпи на собствени нозе, здрави и свои! Стига това епигонство, стига това болно и унизително каканижене.“[11]

Това е тежка морална, идейна и естетическа критика; тя прострелва не само младата тогавашна поезия, тя се цели право в самия Георги Джагаров – председателя на Кабинета на младия писател. Свидетелството на Ат. Славов, че този устремно издигащ се в партийно-политическата йерархия литературен деятел не ги е отминал, без да си отмъсти на бунтовника, са напълно достоверни.

По-нататък анализът на Ат. Славов в книгата му „Българска литература на размразяването“ се задълбочава и достига до заключението: „Това събитие (самоубийството на П. Пенев – бел. моя, А. Б.) бележеше новия етап от затягането на гайките, продиктувано от тактическите усилия на властта да овладее опозиционерското увлечение по либерализма, който тя самата бе допуснала от стратегически съображения.”[12] Самите творци-бунтари според Славов се убеждават, „че компромисите не биха могли да доведат до никакви форми на либерализация, тъй като управниците не се интересуваха от комунистическите идеали, а само от властта и материалната осигуреност”[13]. В това е и същността на мимикрията; под булото на класово-партийната естетика тези литературни алпинисти, цяло съсловие впрочем, уреждат собственото си безметежно и възходящо катерене/пребиваване в литературната и държавната върхушка.

Реабилитирането на Пеньо Пенев не става светкавично. Неугледната сбирка от 40 страници „Ние от двадесетия век” (1959) излиза посмъртно, но като безплатна притурка на в. „Димитровградска правда”, т.е. полулегално, сякаш самиздатски. Атанас Славов и в двете си книги подчертава този факт на заобикаляне на приетата схема. По-сетне номенклатурната писателска съвест реагира повече предохранително, отколкото в синхрон с достойнствата на погубения поет. Главният секретар на СБП Георги Караславов в речта си на срещата с автори от Кабинета на младия писател (10 март 1960 г.)[14] някак между другото признава таланта му, позволявайки си да нарече „Дни на проверка” на едно място „поемка”, а след това „незавършена, неогладена поема”[15]. Той не отваря дума за остракизма на Съюза и на основни негови фактори към поета приживе, когато стиховете му във в. „Добруджанска трибуна” са определени като „образец на вражеска поезия”, а самият П. Пенев е направен част от група „бандити” и „формени хулигани”[16]. Той изтъква, че неговата драма била по-скоро личностна, че Пеньо Пенев се бил разложил морално, отдавайки се на алкохола, без да спомене въпиещите факти около отхвърлянето на поемата и стиховете му в литературния печат, лишаването му от софийско жителство и обричането му на безработица – все проблеми, които вездесъщата писателска организация е могла с един замах да реши. За да се подсигури, могъщият главен секретар и „жив класик” прочита „разкаятелното” („самокритично”) писмо на Пеньо Пенев, което е трагически вопъл на отхвърления и действително доведен до безпътица поет, молещ за помощ единствената организация, оторизирана да обединява творците на словото. Вероятно пак с предохранителни цели СБП бърза да прибере архива на мъртвия П. Пенев, възпрепятствайки достъпа до него на заинтересовани литератори. Възможен сценарий е укриването на евентуални „антипартийни” и дори „вражески” материали, съдържащи се в този архив[17]. Първото по-пълно издание на Пеньо-Пеневите творби – „Стихотворения”, излиза едва през 1960 г., и забележете, то е под редакцията на Георги Джагаров и Минко Николов, а следващото – от 1965 г. е само под редакцията на Георги Джагаров и с негов предговор[18].

Нека кажа нещо за поемата „Дни на проверка”. Най-напред тя изобщо не е „необработена”, второ, далеч не е пропита с оптимизъм само (както повечето пъти я определят); далеч не съдържа само пречистващо разкаяние за кривването от правия път. В контекста на човешката трагедия на Пеньо Пенев в строфите му се откриват и тежки присъди срещу фалша и лицемерието на уж съчувстващите, уж приятелите, предлагащи „ласкателство коварно”, които „после в зла интрига ще те оплетат”. Между редовете, отвъд иронията към кръчмарските излияния, тук прозира напълно трезва преценка на литературните „доброжелатели”, които „Насред път за да могат да те спрат/ небето и земята ще сберат!”. Вярно, в следващите части от поемата изпъкват кръстните мъки на едно духовно прераждане, но белезите от раните не избледняват, явяват се лайтмотивно в целия текст. Прословутият оптимизъм, който по-сетне ще бъде наречен „исторически”, го има, заявен е, особено в края, но той по никакъв начин не е безапелационно декларативен. Финалните стихове от „Дни на проверка” пречупват въобразеното бъдеще през личностната драма на лирическия герой, която прозира неудържимо и в предчувствието за ранна смърт, и в заявената убеденост, че „Това столетие сега е мой длъжник”, „платил съм всеки негов миг,/ платих му приживе”. Нещо повече, декларативността преди финалния щрих е иронично снизена с една „вметка”, която звучи скептично и по-скоро антиоптимистично. Ето я: „Ще има пак звезди…/ и кучета… ще има,/ виещи към тях… като преди.”  

Какви са изводите? Те са, че при „случая Пеньо Пенев” в още по-гротесков вид е преиграна историята с Никола Вапцаров. Същите, които приживе не са оценявали Вапцаровия талант и не са си дали труда нито да го предпазят, нито да го спасят от осъждане на разстрел, та те години по-късно перфидно го произвеждат в знаменосец на партийно-революционната поезия. Пак тези, които не само не са подкрепили Пеньо Пенев, но пряко и косвено са ускорили самоубийството му, се изявяват като редактори, съставители и първи хвалители на творчеството му, а по-сетне го превъзнасят като „глас и съвест на епохата“ („Дни на проверка”).

Тук си спомням разказа на незабравимия колега от Националния литературен музей Тодор Ризников (1932–1992). Като приятел на Пеньо Пенев той бил поканен на честването на негова юбилейна годишнина в Димитровград. Бачо Тодор, както го наричахме, бе слънчев и общителен човек, бързо печелещ симпатиите на хората. „Щом разбраха, че съм приятел на Пеньо Пенев и на Усин Керим – разказвал ми е той, – всички искаха да се ръкуват и да говорят с мен. После, когато започна тържеството, не ме поканиха на президиума, там седнаха всички ония, които убиха Пеньо Пенев.”

Така, профанизирали трагедията, разиграла се пред очите им и за която сами са отговорни, тези литературно-партийни фактори бързат да я пренесат на плоскостта на битовото, пикантерийното, наложило се и до днес в публичното пространство и дори слязло до нивото на жълтото и скандалното. Когато Г. Караславов изтъква в споменатата реч от 1960 г., че СБП „помогнал“ на П. Пенев, отпускайки му помощ от 600 лева, той подчертава: „Ние не му дадохме онова, което най-много му трябваше тогава, ние не му дадохме младежката дружба. Тая младежка дружба можехте да му дадете вие, за да може да се откъсне от пиянските компании, които го провалиха.“[19] Последното е връх на фарисейството – виновните прехвърлят вината върху други, в случая младите писатели, сякаш те са могли да решат проблемите на отхвърления отвсякъде творец и да предотвратят фаталния изход.

Според Атанас Славов недоволстващите от „втория набор” повеждат „отчаяна борба за свободата на творчеството с чувството на обреченост”[20]. Речта на Т. Живков от април 1963 г. обаче попарва и последните илюзии за размразяване и либерализация. В нея не става и дума за драмата на Пеньо Пенев и неговото поколение честни и талантливи творци-комунисти. Тъкмо наопаки, в словото на Първия са жестоко ударени, даже подиграни, най-радикално мислещите писатели от т.нар. „втори набор” – Константин Павлов, Цветан Стоянов, Васил Попов, както и самият Атанас Славов[21].

В тази връзка може да бъде прочетено откровението на Атанас Славов от „С трева обрасли”: „Боже мой! Бяхме мъничка група самотни хора в една малка самотна страна и тактиката ни беше същинска каша. Ту бяхме за Съветския съюз, защото Хрушчов нападаше сталинизма и помагаше на усилията ни срещу домашните консерватори; след това бяхме срещу него, защото беше нашият траен потисник; ту поддържахме родните патриотични чувства, за да дават отпор на съветския империализъм, ту бяхме срещу бруталната шовинистична истерия, в която те се израждаха….”[22]

Размисъл за драмата на това поколение се съдържа в предадения от Ат. Славов разговор в кръчмата „Видинска среща” непосредствено след речта на Т. Живков. Критикът Здравко Петров казва, че изд. „Български писател“ не иска да публикува втората книга на Константин Павлов, много била песимистична. Колегата му Кръстю Куюмджиев пророкува:

– Случаят на Коста ще бъде бъдещият случай Пеньо Пенев – промърмори Кръстю. Беше мрачен.

Атанас Славов коментира: Пенев беше първокласен поет, при това стопроцентов привърженик на партийната линия. Но понеже ненавиждаше дребните комбинации на различни кариеристи с партийни билети, беше влязъл в конфликт с тях и те му се отплатиха с пълна изолация, непечатане на работите му и това накрая го беше довело до самоубийство.

 Намесва се Тончо Жечев:

– Искаш да кажеш, че Коста ще се самоубие ли? – Тончо се съмняваше в това. – Много е жизнен, за да го направи!

– Никога не можеш да си сигурен за тези работи! – Здравко също беше много загрижен. – Пеньо не беше ли жизнен? Но за творческата натура цензурата е ужасно нещо: не му печатаха книгите, после спряха да го печатат по вестниците, една дума нямаше за него – даже критична! Какво повече ти трябва, за да доведеш един поет до шизофрения?[23]

Обобщението на Атанас Славов за основната част интелектуалци от „втория набор“ наподобява мартиролог:

„Поетът Пеньо Пенев се беше самоубил след три неуспешни опита със седативи. След два неуспешни опита критикът Минко Николов сложи край на живота си, като си сряза вените във вана с гореща вода. Графикът Димо Попов си простреля черепа с карабината на баща си. Поетът [Христо] Фотев едва се спаси от наркоманията си. Това е нашето поколение! А по-възрастните? Поетът Александър Геров мина през лудницата. Поетът и драматург [Иван] Пейчев бе свършен от алкохолизъм! Това трябваше да се пресече! Трябваше да оцелеем!”[24]

Мимикрията, наречена „размразяване”, представлява един паралелен свят, но – за разлика от огледалния свят на Алиса – той не е приказен. Това е нонсенсов Оруелов свят, който трябва да бъде приеман за истински външно, а вътрешно може да бъде отхвърлян мълчаливо и без всякаква видимост, независимо от пораженията, духовни и физически, породени от раздвоението вътре в самата личност приемник. Който най-умело интерпретира мимикрията като реалност, той може да извлече най-големи ползи от нея. Който публично я отхвърля, подлежи на санкции – различни по размери, в зависимост от степента на отхвърлящата бунтарска изява. Мъртвите не могат да се противопоставят на злоупотребата с тяхното верую и творчество. Никола Вапцаров и Пеньо Пенев са митологизирани посмъртно с прякото участие на отговорните за трагедията им. С цената на невиждан стоицизъм Константин Павлов оцелява, отстранен от поетическа публичност, но без да се примири с мимикрията. Списъкът на жертвите ѝ обаче може да бъде продължен: Христо Банковски, Григор Ленков, Георги Марков, Йосиф Йосифов… Сигурно има и други.

–––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Издателство Пеев & Попов, Париж, 1983. 

[2] The „Thaw” in Bulgarian Literature (East European Monographs LXXIV). Boulder, Col.: East European Quarterly, 1980. Distributed by Columbia University Press.

[3] Славов, Ат. Б. О. – В: Стихотворения 1962. Порнографска поема 1962. Published by Uni-Druck, Munchen, 1980, с. 29.

[4]Славов, Атанас. С трева обрасли. Париж, 1983, с. 184–185.

[5]Славов, Атанас. Българска литература на размразяването. София, 1994, с. 102–103.

[6] Пак там, с. 105.

[7] Пак там, с. 105–106.

[8] Пенев, Пеньо. Със сърце и дълг. Разговор за поезията на младите. – Септември, 1957, № 9, с. 141.

[9] Пак там, с. 142.

[10] Пак там.

[11] Пак там.

[12] Славов, Атанас. Българска литература на размразяването. София: ИК „Христо Ботев”, 1994, с. 106.

[13] Пак там.

[14] Вж. Беседи с младите. Срещи и разговори на Димитър Талев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Камен Калчев, Емилиян Станев (1958–1962). Състав. Пл. Дойнов. София: Сиела, 2010, с. 173–180.

[15] Пак там, с. 177 и 180.

[16] Вж. Между мечтата и утопията. Нови изследвания и документи за Пеньо Пенев. Състав. Пл. Дойнов. С., 2009, с. 170–189.

[17] Вж. Беседи с младите. Срещи и разговори на Димитър Талев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Камен Калчев, Емилиян Станев (1958–1962). Състав. Пл. Дойнов. София: Сиела, 2010, с. 173–180.

[18] Пенев, Пеньо. Когато се наливаха основите. Събрани произведения. Под ред. [и с предг.] от Георги Джагаров. София: „Народна младеж”, 1965.

[19] Беседи с младите…, с. 176.

[20] Славов, Атанас. Българска литература на размразяването. София: ИК „Христо Ботев”, 1994, с. 106.

[21] Вж. и Славов, Атанас. Вместо послеслов. – В: Славов, Ат. Стихотворения 1962. Порнографска поема 1962. Published by Uni-Druck, Munchen, 1980.

[22] Славов, Атанас. С трева обрасли. Париж, 1983, с. 191.

[23] Пак там, с. 201–202.

[24] Пак там, с. 223.