Юбилейна изложба „120 години от рождението на Асен Василиев“ се открива в ХГ „Владимир Димитров – Майстора“ на 30 октомври от 17:30 ч. В експозицията с творби, които Галерията има честта да притежава, са включени и постери с архивни материали, предоставени от Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.
Класик на българознанието! Така е наречен Асен Василиев още приживе в доклад на тържествено събрание на Съюза на научните работници. Ето как е представена една личност, оставила трайна следа в българската култура:
„Биографията на един от най-значителните историци и познавачи на българското изкуство – Асен Василиев, е трогателен пример за израстването на един учен със собствени сили на терена, с раница на гърба, с апостолско усърдие и отдайност, водим отрано от неутолима жажда за изследване и неутолимо родолюбие. Роден през 1900 в Кюстендил, той започва от 1926, като млад учител по рисуване, своите обиколки на църкви, манастири и археологически обекти в Берковско и Шуменско. После през десетилетието, когато е гимназиален преподавател в София, другото десетилетие като инспектор по музеите и следващото като старши научен сътрудник и заместник-директор на Института по изобразително изкуство при БАН, Асен Василиев цели 40 години обикаля, като Левски Дякона, гъсто в тапет, град по град, село по село нашата Родина, от Дунав до Атон и Охрид, издирва и описва всичките ѝ художествени паметници – църкви, икони, дърворезби, зографи и художници.
Големи са обществените, научнопопулярните и организационните заслуги на Асен Василиев. Повече от сто статии във вестници и списания поставят множество въпроси на историческата и художествената култура и правят широко обществено достояние научните и родолюбиви вълнения на Василиев.
Заслугите му към нацията бяха оценени не само с ордени „Кирил и Методий“ I и II степен, но и със званията Заслужил деятел (1966) и Народен деятел на изкуството (1970).“
Асен Василиев е един от рядко срещаните хора, съумели да обединят в едно пътя на учителя, художника, учения, твореца. Път на истински будител, чиято най-важна цел е да проучи и съхрани културното наследство на България.
През 1936 г. излиза първата му книга „Трем на Българското възраждане“, в която сам събира снимки на будителите, рисува тези, които не са оставили своите образи, пише биографиите им и разпространява книгата си на свои разноски.
Като художник оставя богато лично творчество, емоционално преживяно и осмислено в оригинални портрети, пейзажи, композиции. Приживе има две юбилейни изложби – в Кюстендил (1970) и в София (1975). Награден е с почетния знак на музея „Шандор Петьофи“ в Шумен през 1949 г., удостоен с почетен знак на Съюза на научните работници (1969), носител е на Славейкова награда – Трявна (1980) и на почетен знак „Кольо Фичето“ – Дряново (1980). Професор в Художествената академия в София. Почетен гражданин на град Кюстендил.
